Белгарат кимна.
— Създаде ни доста проблеми по пътя. Непрекъснато се опитва да го даде на разни хора. Ако ти подаде нещо, не те съветвам да го взимаш.
— Не бих си го помислил дори — съгласи се Анхег.
Както ставаше обикновено, щом вниманието на Задача беше отклонено от кълбото, той сякаш забравяше за него. Погледът му се насочи към детето, което Барак държеше. Щом Дурник го пусна, Задача веднага се отправи да види бебето. Унрак отвърна на погледа му и някакво странно усещане за разпознаване премина през двамата. После Задача нежно целуна детето в ръце на Барак, а Унрак с усмивка хвана пръста на момчето. Гундред и Терзи се приближиха и огромното лице на Барак разцъфна сред градината от деца, които го бяха заобиколили. Гарион можеше ясно да види сълзите, които блестяха в очите на приятеля му, когато погледна жена си Мерел. Погледът, с който тя му отвърна, също беше нежен. За пръв път Гарион я виждаше да се усмихва на мъжа си.
ГЛАВА 11
В онази нощ внезапна и силна буря се изви от северозапад и обхвана незащитените скали на Острова на ветровете. Огромни вълни се разбиваха и плискаха в скалите, а между древните бойници на цитаделата свистяха вихри и ветрове. Крепостта сякаш се тресеше от кипящата буря, която се блъскаше в стените отново и отново.
Гарион спеше неспокойно. Не го смущаваше нито свистенето на вятъра и потропването на суграшицата по плътно затворените прозорци, нито теченията, които внезапно преминаваха през коридорите и затръшваха незаключените врати. Плашеха го моментите на потискаща тишина, която беше по-зловеща и от шума. Странни сънища го спохождаха тази нощ. Някакво велико, значимо и необяснимо събитие щеше да се случи. Предстояха му безброй необичайни неща, за които трябваше да се подготви предварително. Не знаеше защо трябва да ги направи и никой нямаше да му каже дали ги прави правилно или не. Трябваше да бърза, без дори да има време да се увери, че е довършил започнатото.
Сякаш бурята също се намесваше — като свистящ враг, който се опитва с шума, вятъра и разбиващите се вълни да наруши абсолютната концентрация, която му беше необходима, за да изпълни всяка една задача.
— Готов ли си?
Беше леля Поул. Сложи му едно котле с голяма дръжка като шлем — и му подаде капака за щит заедно с един дървен меч.
— Какво трябва да правя? — попита Гарион смутен.
— Ти знаеш — отвърна му тя. — Побързай! Става късно.
— Не, лельо Поул. Наистина не знам.
— Разбира се, че знаеш. А сега престани да губиш време.
Той се огледа. Чувстваше се много объркан. Изпитваше неясни предчувствия. Недалече от него стоеше Рандориг с онова глупаво изражение, което обикновено беше изписано на лицето му. Той също имаше на главата си котле, капак за щит и дървен меч. Очевидно двамата с Рандориг трябваше да извършат заедно някакъв неясен ритуал. Гарион се усмихна на приятеля си и той му се ухили в отговор.
— Така е добре — добави леля Поул окуражаващо. — Сега го убий, Гарион! Побързай. Трябва да свършиш преди обяд.
Той се завъртя, за да я погледне. Да убие Рандориг? Но когато се обърна, там вече не стоеше Рандориг. Вместо него, лицето което го погледна изпод шлема беше обезобразено и грозно.
— Не, не — намеси се и Барак. Той пък откъде се взе? — Не го дръж така. Хвани здраво с двете ръце и го насочи към гърдите му. Дръж го ниско, за да не може да го отблъсне с бивните си. Пробвай отново. Опитай се да го уцелиш този път! Побързай, Гарион. Нямаме цял ден на разположение. — Огромният мъж побутна мъртвия шопар с крака си, той се изправи и започна да рие снега. Барак хвърли на Гарион бърз поглед.
— Готов ли си? — попита той настоятелно.
В следващия момент Гарион стоеше сред огромна безцветна равнина и навсякъде около него имаше статуи. Не. Не бяха статуи, а фигури. Крал Анхег беше там, и кралица Ислена, графът на Ярвик. Начак, мургският посланик във Воу Мимбре също стоеше там.
— Коя фигура искаш да преместиш?
Беше сухият глас на ума му.
— Не знам правилата — възрази Гарион.
— Няма значение. Трябва да местиш. Твой ред е.
Когато Гарион се обърна, една от фигурите тичаше към него. Носеше тога с качулка, очите й бяха изпъкнали от гняв. Без да мисли, Гарион вдигна ръце, за да се предпази от атаката.
— Това ли беше ходът, който искаше да направиш? — попита го гласът.
— Не знам.
— Вече е късно да променяш нещо. Вече го докосна. Отсега нататък трябва сам да правиш своите ходове.