— Доста време чакахме, Поулгара — каза Белгарат.
— Така е, татко.
— Съжаляваш ли за нещо?
— Мога да го преживея, стари вълко.
— Да влизаме тогава.
Гарион се отправи към вратата.
— Ти не, Гарион — спря го леля Поул. — Ти ще изчакаш тук със Задача. Двамата ще влезете по-късно.
— Ще изпратите някой да ни извика? — попита той. — Искам да кажа, как ще разберем, че трябва да влезем?
— Ще разбереш — успокои го Белгарат. — После се обърнаха и го оставиха със Задача.
— Не ни дадоха кой знае колко подробни указания, нали? — рече Гарион на детето. — Надявам се, че няма да направим грешка.
Задача се усмихна доверчиво, протегна се и малката му длан хвана ръката на Гарион. При допира песента на кълбото изпълни отново мозъка на Гарион, прогонвайки притесненията му и съмненията му. Той не би могъл да каже колко дълго стоя така, хванал ръката на детето, потънал в забравата на песента.
— Най-после, Белгарион.
Гласът сякаш идваше отвън, вече не беше вътре в ума на Гарион и от изражението на Задача беше ясно, че той също чува думите.
— Това ли трябва да направя? — попита Гарион.
— Това е част от него.
— Какво правят те там? — Гарион погледна с огромно любопитство към вратата.
— Подготвят хората в залата, за това което ще се случи.
— Те ще бъдат ли готови?
— А ти? — настъпи пауза. — Готов ли си, Гарион?
— Да — отвърна Гарион. — Каквото и да е, мисля, че съм готов за него.
— Да влизаме тогава.
— Ще ми казваш ли какво да правя?
— Ако е необходимо.
Все още стискайки ръката на Задача, Гарион се отправи към залата. Посегна към вратата, но тя сама се разтвори.
До огромната гравирана врата стояха двама стражи, но не помръднаха, сякаш бяха застинали неподвижно, когато Гарион и Задача се приближиха.
Залата на риванските крале беше огромна и сводеста, с масивни и украсени с дърворезба дървени колони, които поддържаха гредите на тавана. Стените бяха украсени със знамена и зелени клонки, а в железните свещници горяха стотици свещи. Три огромни мангала отопляваха залата. Вместо дърва, в тях горяха парчета торф, които излъчваха постоянна и ароматна топлина. Залата беше препълнена, но от вратата до трона имаше широка пътека, застлана със син килим. Гарион едва забеляза тълпите от хора. Мислите му бяха завладени от песента на кълбото, която изпълваше цялото му съзнание. Замаян, освободен от всякакви страхове и от собствените си мисли, Гарион вървеше със Задача направо към центъра на залата, където Белгарат и лейди Поулгара бяха застанали от двете страни на престола.
Тронът на краля на Рива, издялан от обикновен базалтов блок излъчваше усещане за масивност, което го правеше да изглежда по-вечен и от самите планини. Стоеше здраво до стената. Точно над него висеше огромен меч.
Някъде в цитаделата започнаха да бият камбани и звукът се смеси с песента на кълбото, докато Гарион и Задача вървяха по дългата, застлана с килим пътека. Когато минаваха покрай свещниците, по необясними причини пламъкът на свещите намаляваше. Нямаше никакво течение — просто една по една свещите намаляваха своя пламък и постепенно настана сумрак.
Когато стигнаха до средата на залата, Белгарат ги погледна съсредоточено, с мистериозен израз на лицето. После вдигна поглед към тълпата, която се беше събрала в Залата на риванските крале.
— Приемете кълбото на Алдур! — обяви той с тържествен глас.
Задача пусна ръката на Гарион, разтвори торбичката и бръкна в нея. Когато се обърна с лице към тъмната зала, Задача извади облия сив камък и го вдигна високо с двете си ръце, за да могат всички да го видят.
Песента на кълбото беше всепоглъщаща. Едновременно с нея се чуваше и далечен звук, който ту се засилваше, ту затихваше. Той сякаш се извисяваше и ставаше все по-силен и по-силен, докато Гарион стоеше изправен до детето, загледан в лицата на хората. Около камъка, който Задача беше вдигнал високо, сякаш имаше слаба наситена синя светлина. Тя ставаше все по-ярка със засилването на звука. Лицата, които виждаше пред себе си, му бяха познати. Барак беше там. И Лелдорин, Хетар, Дурник, Силк и Мандорален. В кралската ложа, зад посланика на Толнедра, заедно с Адара и Ариана, точно пред него седеше Се’Недра, която изглеждаше като истинска принцеса. Но зад познатите лица имаше и други, непознати, сурови образи. Всяко от тях беше специфично и това ги правеше да приличат на маски. Образът на Барак се сливаше с лика на страшната мечка, Хетар носеше със себе си усещането за десетки хиляди коне. Зад Силк седеше образът на водача, а зад Релг — на слепеца. Лелдорин беше стрелецът, а Мандорален — рицарят защитник. Във въздуха около Тайба витаеше мъката на майката на изчезналата раса; нейната тъга беше подобна на тъгата на Мара. А Се’Недра вече не беше принцеса, а кралица — онази, която Ктучик беше нарекъл Кралицата на света. Най-странният от всички — Дурник, добрият стабилен Дурник също стоеше там, а по лицето му ясно бяха изписани двата му живота. В меката синя светлина на кълбото и сред звука, който кънтеше в ушите му, Гарион гледаше учудено приятелите си и с изненада осъзна, че за пръв път вижда онова, което Белгарат и леля Поул винаги са виждали.