Някъде зад себе си той чу гласа на Поулгара. Тя говореше със спокоен и нежен глас.
— Твоята задача е изпълнена, Задача. Сега вече можеш да оставиш кълбото.
Малкото момче изгука радостно, обърна се и подаде блестящото кълбо на Гарион. Без да разбира какво става, Гарион гледаше огнения камък. Не можеше да го вземе. Кълбото беше смъртоносно.
— Протегни ръка, Белгарион, и вземи онова, което ти се полага по рождение, от детето, което ти го дава…
Това беше познатият глас и в същото време не беше той. Когато този глас заговореше, беше невъзможно да му откажеш. Ръката на Гарион се протегна, без той да осъзнава това.
— Задача! — заяви детето и уверено постави кълбото в протегната длан на Гарион. Той усети странния пулсиращ допир на кълбото до рождения знак на дланта си. То беше живо! Гарион можеше да усети живота в него дори когато гледаше в живия огън, който държеше в голите си ръце.
— Върни кълбото върху меча на краля на Рива! — нареди му гласът и Гарион моментално се подчини, без дори да се замисли.
Стъпи на седалката на базалтовия трон, после на широкия ръб, който се образуваше от облегалката и поставките за ръцете. Протегна се, хвана се за дръжката на огромния меч и сложи кълбото на мястото му. Чу се тихо, но много ясно щракване, когато кълбото и мечът станаха едно цяло. Гарион можеше да усети живителната сила, която премина от кълбото в дръжката на меча, защото я държеше с едната си ръка. Огромното острие заблестя и звукът се засили още повече. Тогава, съвсем внезапно, огромното оръжие се освободи от стената, в която беше закрепено от много векове. Тълпата ахна. Когато мечът започна да се освобождава, Гарион хвана здраво с две ръце дръжката, като се обърна настрани и се опита да задържи огромното острие над земята.
Това, което го смущаваше, беше фактът че мечът нямаше осезаемо тегло. Беше толкова огромен, че не би трябвало Гарион да може да го задържи, още по-малко да го вдигне. Но успя — острието на меча започна лесно да се изправя, докато върха му се изправи право нагоре. Гарион гледаше с изненада, чувствайки пулсирането между двете ръце, с които беше сграбчил дръжката. Кълбото лумна и трептенето се усили. Когато звукът достигна в радостно ехтене, мечът на риванските крале избухна в мек син пламък. Без да разбира защо, Гарион вдигна с двете си ръце пламналия меч над главата си, вперил учуден поглед в него.
— Нека Алория ликува! — извика Белгарат с глас като гръмотевица. — Защото кралят на Рива се върна! Всички да приветстват Белгарион, краля на Рива и господар на Запада!
И все пак сред вълнението, което последва, и сред шума, който обединяваше милиони ликуващи гласове от единия до другия край на вселената, се чу едно потискащо щракване на метал, сякаш покритата с ръжда врата на някакъв тъмен гроб внезапно се беше отворила. Това щракване накара сърцето на Гарион да застине. От гроба се понесе глух глас, на той не се присъедини към всеобщото ликуване. Откъснат от вековния си сън, гласът от гроба се събуди гневен и жаден за кръв.
Шокиран от мисълта, която премина през съзнанието му, Гарион стоеше с огнения меч в ръка. Множеството алорнци извадиха своите мечове от ножниците, за да ги вдигнат за поздрав на краля.
— Привет, Белгарион, кралю — поклони се Бранд, пазителят на Рива, като падна на едно коляно и вдигна меча си.
Зад него коленичиха четиримата му синове и също вдигнаха мечовете си.
— Привет, Белгарион, кралю на Рива! — викаха те.
— Привет, Белгарион!
Силният вик разтърси залата на риванските крале и гора от вдигнати мечове блесна в синята светлина на пламтящото острие в ръцете на Гарион. Някъде в цитаделата се разнесе камбанен звън. Докато новината се носеше из задъхания град, към него се присъединиха и други камбани и металното им приветствие отекна в скалистите чукари, за да уведоми ледените води на морето за завръщането на краля на Рива.