В залата обаче имаше един човек, който не ликуваше. В момента, в който мечът лумна и без никакво съмнение разкри самоличността на Гарион, принцеса Се’Недра скочи на крака и лицето й пребледня, а очите й се разшириха от усилие да се овладее. Тя веднага беше доловила нещо, което на него му се изплъзваше, нещо толкова страшно, че лиши лицето й от цвят и я накара да се изправи на крака и да се втренчи в него с пълно недоумение. После от устните на принцеса Се’Недра се изтръгна вик на гневен протест.
С глас, който разтърси гредите на залата, тя извика:
— О, НЕ!
ГЛАВА 12
Най-ужасното беше, че хората продължаваха да му се покланят. Гарион нямаше и най-малка представа как да им отвърне. Трябваше ли да се поклони и той? Или просто трябваше да кимне леко? Нямаше ли да бъде най-добре да се престори, че не забелязва всичко това? Какво трябваше да стори, когато някой се обърне към него с „Ваше Величество“?
Събитията от предишния ден все още бяха объркани в главата му. Спомняше си, че го бяха представили на хората от града, докато той стоеше изправен на бойниците на цитаделата. Долу имаше огромна приветстваща го тълпа, а огромният меч, сякаш без каквото и да е тегло, все още пламтеше в ръцете му. Събитията от предишния ден не бяха важни, съпоставени с онова, което се случваше на различните нива от реалността. Огромни сили бяха концентрирани върху разбулването на тайната на риванския крал и Гарион беше все още слисан от това, което бе видял и почувствал в момента, в който най-после разбра кой всъщност беше той.
Имаше безкрайни поздравления и тържествени приготовления за коронясването му, но всичко се беше объркало в главата му. Дори ако живота му зависеше от това, Гарион не беше състояние да даде разумно и последователно обяснение за събитията, случили се вчера…
Днешния ден обещаваше да бъде още по-неприятен, ако това изобщо беше възможно. Не можа да спи добре. Огромното легло в кралския апартамент, до което го ескортираха предишната вечер, определено беше неудобно. От всеки ъгъл се издигаше една подпора, обвита в балдахин и лилави кадифени завеси. Леглото изглеждаше твърде широко и беше прекалено меко. През изминалата година му се налагаше да спи предимно на земята и пухеният дюшек на кралското легло се стори неудобен на Гарион. Освен това го плашеше мисълта, че в момента в който се събуди, пак ще се превърне в център на всеобщото внимание.
Затова реши, че може би ще бъде по-просто, ако си остане в леглото. Колкото повече го обмисляше, толкова повече му харесваше тази идея. Вратата на кралската спалня обаче не беше заключена. Скоро след изгрев слънце тя се разтвори и Гарион усети, че някой се движи наоколо. Любопитно надникна иззад лилавата драперия на леглото си. Един съвсем сериозен слуга вдигна сенниците на прозорците и запали огъня. Вниманието на Гарион веднага се насочи към огромния, покрит сребърен поднос, който стоеше на масата до камината. Носът му разпозна миризмата на наденички, топъл пресен хляб и масло. Определено имаше масло на този поднос. Стомахът му поиска своето.
Прислужникът се огледа, за да се увери, че всичко в стаята е на мястото си, после си приближи към леглото със съвсем каменно изражение. Гарион се сви бързо под завивките.
— Закуската Ви, Ваше Величество — обяви прислужникът твърдо, като дръпна завесите.
Гарион въздъхна. Очевидно решението да остане в леглото беше пред провал.
— Благодаря! — отвърна той.
— Ваше Величество има ли нужда от нещо друго? — попита прислужникът грижливо, докато държеше мантията на Гарион.
— Ами, не, не точно сега, благодаря — отвърна Гарион, като слезе от кралското легло по трите покрити с килим стъпала.
Прислужникът му помогна да се облече, после се поклони и напусна стаята. Гарион отиде до масата, седна, повдигна капака на подноса и се нахвърли върху закуската.
Когато приключи с яденето, се настани в тапицираното в синьо кресло и се загледа навън в снежните скали, които се издигаха зад града. Бурята, която вилнееше по брега от няколко дни, най-после беше утихнала, поне за момента. Зимното слънце беше ярко, а утринното небе — много синьо. Младият крал на Рива се загледа през прозореца, потънал в мисли.
Нещо го безпокоеше в спомените му, нещо, което беше чул преди време, но беше забравил. Трябваше да си го спомни. То беше свързано със Се’Недра. Дребничкото момиче беше изхвърчало от тронната зала почти веднага, след като мечът лумна и разкри неговата самоличност предишния ден. Беше убеден, че тези две неща са свързани. Каквото и да беше това, което не можеше да си спомни, то беше пряко свързано с нейното бягство. Трябваше да говори със Се’Недра. Гарион въздъхна и се приготви да напусне покоите си.