Докато вървеше целеустремено по коридорите, той се сблъска с изненадани погледи и бързи поклони. Много скоро осъзна, че събитията от предишния ден завинаги го бяха лишили от анонимност. Един човек, Гарион дори не успя да види лицето му, стигна дотам, че тръгна след него, вероятно с надеждата да му бъде полезен по някакъв начин. Който и да беше, той се движеше на разстояние, но Гарион го мяркаше от време на време зад себе си по коридорите — облечен в сива мантия, мъжът се движеше по странно безшумен начин. Гарион мразеше да го следят, без значение по каква причина, но се въздържа да се обърне и да каже на мъжа да го остави на мира.
На принцеса Се’Недра бяха дали няколко стаи точно под апартамента на леля Поул. Гарион се спря, преди да почука на вратата.
— Ваше Величество! — поздрави го прислужницата на Се’Недра сковано.
— Би ли попитала Нейно Височество дали може да поговорим? — помоли Гарион.
— Разбира се, Ваше Величество — отвърна момичето и потъна в съседното помещение.
Чу се кратко бърборене и след това Се’Недра се появи в стаята. Беше облечена в обикновена рокля, а лицето й беше пребледняло също като предишния ден.
— Ваше Величество! — поздрави го тя с леден глас и след това се поклони — малък скован поклон, който говореше много.
— Нещо те притеснява — каза Гарион направо. — Искаш ли да го споделиш с мен?
— Както желаете, Ваше Величество — отвърна тя.
— Трябва ли да правим това?
— Нямам представа за какво говори Ваше Величество.
— Не мислиш ли, че се познаваме достатъчно добре, за да бъдем откровени един пред друг?
— Разбира се. Предполагам, че ще е по-добре да свикна да се подчинявам на Ваше Величество веднага.
— Това пък какво означава?
— Не се прави, че не знаеш! — избухна тя.
— Се’Недра, нямам и най-малката представа за какво говориш.
Тя го погледна с подозрение, после погледът й омекна, само малко.
— Може би е така — измърмори тя. — Чел ли си някога хрониките на Воу Мимбре?
— Самата ти ме научи да чета едва преди шест или осем месеца. Знаеш всяка книга, която съм прочел. Ти ми даде повечето.
— Така е, нали? — каза тя. — Изчакай за секунда. Сега се връщам.
Влезе бързо в съседната стая и се върна с навити пергаменти.
— Ще ти го прочета. Някои думи са малко трудни.
— Не съм чак толкова глупав — запротестира той.
Но тя беше започнала вече да чете.
— „И когато дойде времето да се завърне кралят на Рива, ще имаме господар и повелител и се заклеваме всички да се обръщаме към него като към Повелител на кралствата на Запада. Той ще се ожени за принцесата на Толнедра и…“
— Чакай малко — прекъсна я Гарион със свито гърло.
— Има ли нещо, което не разбираш? На мен всичко ми изглежда съвсем ясно.
— Какво пишеше там, в последната част?
— „…той ще се ожени за принцесата на Толнедра и…“
— Има ли други принцеси на Толнедра?
— Няма такива, за които да знам.
— Тогава това означава…
Той я погледна втренчено.
— Точно така.
Тя го каза така, сякаш някакъв капан току-що се беше затворил.
— Затова ли избяга вчера от залата?
— Не съм избягала.
— Ти не искаш да се омъжиш за мен.
Думите му прозвучаха почти обвинително.
— Не съм казала такова нещо.
— Тогава искаш да се омъжиш за мен!
— И това не съм казала, но всъщност няма никакво значение, не е ли така? Нямаме никакъв избор. И двамата.
— Това ли те притеснява?
Тя го погледна надменно.
— Разбира се, че не. Винаги съм знаела, че ще ми изберат съпруг.
— Тогава какъв е проблемът?
— Аз съм принцеса, Гарион.
— Знам.
— Не съм свикнала да се подчинявам на никого.
— Да се подчиняваш? На кого?
— Хрониката казва, че ти си владетел на Запада.
— Какво означава това?
— Това означава, Ваше Величество, че имате по-висок ранг от мен.
— Това ли е всичко, което те притеснява?