— Какво имаш предвид?
— Ти познаваш ли Рива?
— Естествено.
— Мислех си, че трябва да се поразходя из града без тръби и свита, просто така, облечен като обикновен човек. Не знам почти нищо за този народ, а ето, че сега… — той спря за момент.
— А сега стана негов крал — довърши вместо него Лелдорин.
— Може би това не е лоша идея — съгласи се Силк. — Макар че не мога да обещая със сигурност. Мозъкът ми не работи нормално точно сега. Трябва да стане днес, разбира се. Утре ще те коронясват и движението ти ще бъде ограничено, след като ти поставят короната.
Гарион не искаше да мисли за това.
— Надявам се, че нямате нищо против да се посъвзема малко обаче — добави Силк, докато отпиваше отново от халбата. — Всъщност няма значение какво мислите. Това е въпрос на необходимост.
Възстановяването на дребничкия мъж с лице на плъх му отне около един час. Лековете, които използваше, бяха съвсем директни. Поглъщаше топлата пара и студената бира в приблизително равни количества, после се измъкна от стаята и се хвърли направо в басейна с ледена вода. Когато излезе, беше посинял и трепереше целият, но най-лошата част от неразположението му беше изчезнала. Внимателно подбра по чифт безлични дрехи за тримата и след това ги изведе от цитаделата през страничната врата. Когато тръгнаха, Гарион се обърна няколко пъти назад, но сякаш се беше отървал от упорития преследвач, който вървеше след него цяла сутрин.
Докато слизаха надолу към града, Гарион беше поразен отново от мрачната суровост на това място. Отвън къщите бяха сиви и лишени от всякаква декорация. Бяха масивни, квадратни и напълно лишени от цвят. Сивите наметала, които бяха отличителната черта на хората по улиците, също им придаваха мрачност. Гарион съжали за миг, че ще трябва да прекара остатъка от живота си в това толкова неприветливо място.
Вървяха по една дълга улица под бледото зимно слънце. Усещаха в ноздрите си солената миризмата на пристанището, а когато минаваха покрай къщите, до ушите им достигаха детски песни. Гласовете бяха чисти и се съчетаваха в нежни мелодии. Гарион беше впечатлен от сложността на детските песни.
— Това е типичен начин за забавление — обясни Силк. — Риванците много обичат музиката. Предполагам, че им помага да преодоляват скуката. Не бих искал да Ви обиждам, Ваше Величество, но кралството Ви е едно потискащо място. — Той се огледа наоколо. — Имам един стар приятел, който живее наблизо. Хайде да го навестим.
Поведе ги по едни дълги стъпала към долната улица. Недалече от там се издигаше масивна къща. Силк отиде до вратата и почука. След малко на вратата се показа един мъж в изгорена кожена риза.
— Радек, стари приятелю — каза той с неподправена изненада. — Не съм те виждал от години.
— Торган! — усмихна му се Силк. — Помислих си, че мога, да се отбия да видя как си.
— Влизайте, влизайте! — Торган отвори по-широко вратата.
— Замогнал си се, виждам — отбеляза Силк, като се оглеждаше наоколо.
— Пазарът беше добър за мен — отвърна скромно Торган. — Производителите на парфюм в Тол Борун купуват каквито намерят шишета.
Риванецът изглеждаше стабилен мъж с оловносива коса и странно закръглени червени бузи. Той погледна Гарион и се намръщи, сякаш се опитваше да си спомни нещо. Гарион се обърна настрани и се загледа в цялата редица малки стъклени шишенца, които бяха прилежно подредени на близката маса, за да скрие лицето си.
— Значи си се съсредоточил върху изработката на шишета, така ли? — попита Силк.
— Е, опитваме се да правим и други, по-сериозни неща — отвърна малко свенливо мъжът. — Имам един чирак, който е абсолютен гений. Трябва да го оставям да се занимава и с неговите неща. Страхувам се, че ако го карам да духа шишета цял ден, ще напусне.
Стъкларят отвори един шкаф и извади от там малко вързопче, завито в кадифе.
— Това е негова работа — каза той, докато развиваше плата.
Беше кристална птичка — орехче, с леко разперени крила, кацнала на разлистено клонче с няколко цвята на върха. Всичко беше изпипано до детайлите, дори отделните пера се виждаха ясно.
— Впечатляващо — възхищаваше се Силк, като разглеждаше стъклената птичка. — Това е изключително, Торган. Как е направил цветовете толкова съвършени?
— Нямам представа — призна Торган. — Той дори не мери, когато ги забърква, а цветовете винаги стават точно такива каквито трябва да бъдат. Както казах, той е гений.