Зави отново стъклената птичка внимателно в плата и я прибра обратно в шкафа.
Жилището беше зад работилницата — стаите бяха изпълнен с топлота, чувство и живи цветове. Навсякъде бяха пръснат цветни възглавнички, във всяка стая по стените висяха картини. Чираците на Торган бяха не толкова работници, колко членове на семейството му. Най-голямата му дъщеря им свиреше, докато те обработваха разтопеното стъкло. Водопади от музика излизаха изпод пръстите й, с които докосваше струните на, арфата си.
— Толкова е различно в сравнение с външната гледка — отбеляза Лелдорин озадачено.
— За какво говориш? — попита го Силк.
— Отвън всичко е толкова тъжно, толкова застинало и сиво, но отвътре къщите са топли и цветни.
Торган се засмя.
— Това е нещо, което чужденците не очакват — съгласи се той. — Къщите ни много приличат на нас самите. По необходимост външността е мрачна. Градът е построен, за да пази кълбото и всяка къща е част от крепостта. Не можем да променим външното, но отвътре има изкуство, поезия и музика. Ние също носим сиви наметала. Много удобна дреха — тъкана от вълната на козите, топла, почти непромокаема, но не може да задържи цвят, така че винаги е сива. Въпреки че външността ни е сива, любовта и красотата не са ни чужди.
Колкото повече мислеше върху това Гарион, толкова по-добре разбираше тези мрачни на вид островитяни. Суровите, резервирани, облечени в сиви наметала риванци бяха само лицето, което показваха на света. Но зад това лице имаше едни други хора.
През повечето време чираците издухваха стъклени бутилки, които бяха в основата на търговията с производителите на парфюми от Тол Борун. Един от тях, обаче, работеше сам. Той оформяше стъклен кораб, който се издигаше на една кристална вълна. Беше млад мъж с пясъчноруса коса и много будно изражение. Когато вдигна очи и видя Гарион, очите му се разшириха, но той наведе бързо глава към работата си.
Щом се върнаха отново в магазина, Гарион помоли да погледне още веднъж стъклената птичка, кацнала на разцъфналата клонка. Беше толкова красива, че спираше дъха му.
— Харесва ли Ви, Ваше Величество?
Беше младият чирак, който беше влязъл тихо в стаята. Говореше меко.
— Бях на площада вчера, когато Бранд ви представи на хората — обясни той. — Познах Ви веднага, щом Ви видях.
— Как се казваш? — попита Гарион с любопитство.
— Йоран, Ваше Величество — отвърна чиракът.
— Мислиш ли, че можем да пропуснем „величествата“ — каза Гарион простичко. — Не се чувствам много комфортно с тези титли все още. Всичко беше пълна изненада за мен.
Йоран му се усмихна.
— В града се носят разни слухове. Казват, че сте отгледан от Белгарат магьосника в неговата кула в долината на Алдур.
— Всъщност израснах в Сендария под грижите на леля Поул, дъщерята на Белгарат.
— Поулгара магьосницата? — Йоран изглеждаше впечатлен. — Толкова ли е красива, както разправят мъжете?
— Винаги съм смятал така.
— Може ли наистина да се превръща в дракон?
— Предполагам, че може, ако иска — призна Гарион, — но тя предпочита да се въплъщава в бухал. По някаква неизвестна причина Поулгара обича птиците, пък и те подивяват, щом я видят. Говорят й през цялото време.
— Колко странно — възхити се Йоран. — Бих дал всичко, за да я видя.
Той сви устни замислено и се поколеба за момент:
— Мислите ли, че ще й хареса тази малка птичка? — каза най-после той, като докосна кристалното орехче.
— Дали ще я хареса? — каза Гарион. — Ще се влюби в нея.
— Може ли да Ви помоля да и я подарите от мое име?
— Йоран! — Гарион се втрещи от идеята. — Не мога да я взема. Тя е много ценна, а аз нямам пари да ти платя.
Йоран се усмихна срамежливо.
— Това е само стъкло — изтъкна той, — стъклото е просто разтопен пясък, а пясъкът е най-евтиното нещо на света. Ако мислите, че ще я хареса, наистина бих искал да я има. Ще й я занесете ли вместо мен, моля Ви? Кажете й, че е подарък от Йоран стъкларя.
— Ще го направя, Йоран — обеща Гарион и импулсивно сграбчи ръката на младия човек. — За мен ще бъде чест да й я подаря от твое име.
— Ще я увия — каза тогава Йоран. — Не е хубаво за стъклото да се изнася навън от топлата стая.
Той се протегна, за да вземе плата и изведнъж спря.
— Не съм напълно искрен с Вас… — призна той и наистина изглеждаше виновен. — Птичката е направена много добре и ако благородниците в цитаделата я видят, може да ме помолят да направя и други неща за тях. Имам нужда от малко пари. Искам да отворя някога свой магазин и…