Той вдигна поглед към дъщерята на Торган — любовта се четеше в очите му.
— И не можеш да се ожениш, докато не започнеш своя собствена търговия? — предположи Гарион.
— Ваше Величество ще бъде един много мъдър крал — заяви Йоран убедено.
— Ако успея да поправя всички глупости, които ще сътворя през първите няколко седмици — добави Гарион скромно.
По-късно същия следобед той подари кристалната птичка на леля Поул в личния й апартамент.
— Какво е това? — попита тя, вземайки увития в плат предмет.
— Това е подарък за теб от един млад стъклар, когото срещнах в града — отвърна Гарион. — Той настоя да ти го дам. Името му е Йоран. Внимавай. Мисля, че е нещо чупливо.
Леля Поул разви внимателно кристалния предмет. Очите бавно се разшириха и се втренчиха в изключителната изработка на птичката.
— О, Гарион — измърмори тя, — това е най-красивото нещо, което съм виждала някога.
— Много е добър — каза й Гарион. — Той работи за един стъклар на име Торган и Торган казва, че е гений. Йоран иска да се срещне с теб.
— Аз също искам да се срещна с него.
Тя си пое дълбоко дъх и очите й потънаха в бляскавите детайли на стъклената фигурка. После постави внимателно кристалната птичка на масата. Ръцете й трепереха, а прекрасните й очи плуваха в сълзи.
— Какво има, лельо Поул? — попита я Гарион леко притеснен.
— Нищо, Гарион — отвърна тя. — Няма нищо.
— Защо плачеш тогава?
— Никога няма да можеш да разбереш, скъпи!
После обви ръце около него, притегли го към себе си и го притисна в почти жестока прегръдка.
Коронацията се състоя в двореца на следващия ден по обяд.
Залата на краля на Рива беше препълнена с благородни и кралски особи, а градът беше оживял от камбанния звън.
Церемонията остави траен спомен в неговото съзнание. Помнеше, че умираше от жега под поръбеното с хермелинова кожа наметало, а направената от злато корона тежеше на главата му. Това, което го впечатли най-много, беше начинът, по който кълбото на Алдур изпълваше Тронната зала с ослепителна ярка светлина. Тя ставаше все по-ярка, колкото повече Гарион се приближаваше към престола и завладяваше слуха му с онази странна тържествуваща песен, която той чуваше всеки път, щом се приближеше до кълбото. Песента беше толкова силна, че кралят едва успя да чуе възгласите, които го посрещнаха, щом се обърна — с наметката и короната, за да поздрави хората, които се бяха събрали в Тронната зала на краля на Рива.
Все пак успя да чуе ясно един глас.
— Привет, Белгарион! — каза му тихо гласът в ума му.
ГЛАВА 13
Крал Белгарион седеше някак тъжно на трона и слушаше безкрайното монотонно дърдорене на Валгон, посланика на Толнедра. Не бяха лесни времена за Гарион. Имаше толкова много неща, които не знаеше как да прави. От една страна, не можеше да издава заповеди. От друга, установи, че няма никакво време за себе си, а освен това, изобщо нямаше представа как да освободи слугите, които непрекъснато се мотаеха около него. Следваха го, където и да отидеше, и той дори се беше отказал от опитите си да залови фанатичния си бодигард, слуга или куриер, който непрекъснато го следваше по коридорите.
Приятелите му сякаш се чувстваха неудобно в негово присъствие и настоятелно го наричаха „Ваше Величество“, без значение колко пъти ги беше помолил да не го правят. Не се чувстваше различен и огледалото също доказваше, че не изглежда по друг начин, но всички се държаха така, сякаш се беше променил. Облекчението, което се изписваше по лицата им всеки път, когато си тръгваше, го нараняваше и той се затвори в себе си и се наслаждаваше на самотата.
Само леля Поул винаги беше до него, но и в това имаше нещо различно. Преди той беше неин помощник, а сега беше обратното и това му струваше абсолютно ненормално.
— Предложението, Ваше Величество, ако ми позволите да се изразя така, е доста щедро — отбеляза Валгон, когато приключи с четенето на последния договор, предложен от Ран Боруни.
Посланикът на Толнедра беше язвителен човек — с орлов нос и аристократично поведение. Беше хонетинец, член на семейството, което беше създало империята и от което произлизаха три императорски династии. Едва прикриваше презрението си към всички алорнци. Валгон беше постоянен трън в очите на Гарион. Не минаваше ден, без да се появи нов договор или търговско споразумение от императора. Гарион бързо схвана, че толнедранците са неспокойни от факта, че нямат нито един подписан от него документ и залагаха на теоретичното правило, че ако непрекъснато показваш на един човек разни свитъци, накрая той ще подпише поне един, за да го оставят на мира.