Ответната стратегия на Гарион беше проста — той отказваше подпише каквото и да било.
— Абсолютно същият е като онзи, които предложи миналата седмица — отбеляза гласът на леля Поул в тишината на ума му. — Единственото, което са направили, е да разместят малко клаузите и да променят няколко думи. Кажи му го!
Гарион вдигна към самодоволния посланик поглед, в който се четеше неодобрение.
— Напълно невъзможно! — отвърна той кратко.
Валгон започна да протестира, но Гарион го сряза:
— Идентично е с предложението от миналата седмица, Валгон. И двамата знаем това. Тогава отговорът беше не и все още е не. Няма да дам на Толнедра преференциален статут за търговия с Рива. Няма да приема да искам разрешение от Ран Боруни преди да подпиша каквото и да било споразумение с друга нация и в никакъв случай няма да се съглася дори на минимални промени в хрониките на Воу Мимбре. Моля те, предай на Ран Боруни да престане да ми досажда, преди да е готов да проведе смислен разговор с мен.
— Ваше Величество! — Валгон изглеждаше шокиран. — Никой не говори така на императора на Толнедра.
— Ще говоря, както си искам — каза му Гарион. — Имаш моето… нашето разрешение да се оттеглиш.
— Ваше Величество…
— Свободен си, Валгон — прекъсна го Гарион.
Посланикът се изправи, поклони се студено и се отправи гордо към вратата.
— Не беше зле — каза крал Анхег от частично закритата амбразура, където с останалите крале се събираха обикновено.
Присъствието на тези кралски наблюдатели караше Гарион да се чувства неспокоен. Знаеше, че следят всеки негов ход, оценяваха решенията му, маниерите му, думите му. Знаеше, че ще прави грешки през първите няколко месеца и предпочиташе да ги прави без публика, но как можеше да каже на група суверени, че предпочита да не бъде абсолютен център на тяхното внимание.
— Малко рязко все пак, не мислите ли така — добави крал Фулрах.
— С времето ще се научи да бъде по-дипломатичен — предсказа крал Родар. — Очаквам тази прямота да освежи малко Ран Боруни веднага след като се съвземе от апоплектичния удар, който ще му причини отговорът на нашия Белгарион.
Кралете и благородниците, които се бяха събрали, се засмяха на духовитата забележка на крал Родар, а Гарион се опита безуспешно да не се изчервява.
— Трябва ли да правят това? — прошепна той гневно на леля Поул. — Всеки път дори когато хлъцна, получавам коментар.
— Не се сърди, скъпи — отвърна му тя спокойно, — Беше мъничко неучтиво все пак. Сигурен ли си, че искаш да установиш подобен тон на разговор с бъдещия си тъст?
Това беше нещо, което Гарион съвсем определено не искаше да му припомнят. Принцеса Се’Недра все още не беше му простила внезапното издигане и Гарион сериозно се съмняваше, че съществува възможност тя да се омъжи за него. Колкото и да я харесваше, а той я харесваше, кралят тъжно заключи, че тя няма да бъде добра съпруга за него. Беше умна и разглезена, имаше волски инат. Гарион беше абсолютно убеден, че тя ще си направи удоволствието да вгорчи живота му, колкото може повече. Докато седеше на трона си и слушаше шеговитите забележки на алорнските крале, изведнъж му си прииска никога да не беше чувал за кълбото.
Както винаги, мисълта за камъка го накара да вдигне поглед към огромния меч, който висеше над трона. Имаше нещо дразнещо в начина, по който кълбото започваше да блести всеки път, когато Гарион седнеше на трона. Сякаш се поздравяваше, като че ли той, Белгарион — кралят на Рива, беше негово лично творение. Гарион не разбираше кълбото. То имаше някакво свое съзнание, знаеше това. Умът му внимателно се беше докосвал до него и после се беше отдръпвал бавно. Понякога Гарион беше контактувал с умовете на богове, но съзнанието на кълбото беше различно. В него имаше сила, която не можеше дори да се опита да разбере. Нещо повече, привързаността на кълбото към него беше досадна. Гарион се познаваше добре и знаеше, че не беше толкова естествено някой да го обича. Но всеки път, когато се приближаваше, кълбото започваше да блести нетърпимо и умът му се изпълваше с онази странна извисяваща се песен, която чу за пръв път в кулата на Ктучик. Песента на кълбото беше примамлива покана. Гарион знаеше, че ако я приеме, волята на кълбото ще се съедини с неговата и няма да има нещо, което заедно да не могат да направят. Торак беше вдигнал кълбото и беше разцепил света, Гарион знаеше, че ако реши, би могъл да вдигне кълбото и да поправи това. По-смущаващото беше, че всеки път, когато тази мисъл минаваше през ума му, кълбото започваше да му дава точни инструкции как да го направи.