— Внимавай, Гарион — каза му гласът на леля Поул. Сутрешните ангажименти съвсем не бяха приключили. Имаше да изслуша още няколко молби и едно поздравление, което пристигна призори от Нийса. В него имаше опит за примирие и беше подписано от Сади, евнуха. Гарион прецени, че трябва добре да обмисли нещата, преди да отговори. Споменът за онова, което се беше случило в тронната зала на Салмисра, все още го притесняваше и той не беше съвсем сигурен, че иска да нормализира отношенията си с народа на хората-змии точно сега.
След това, когато нямаше повече ангажименти за деня, той се извини и напусна тронната зала. Беше му много горещо с този хермелин, а короната предизвикваше главоболие. Определено му се искаше да се върне в своя апартамент и да се преоблече.
Когато мина покрай стражите, които стояха отвън до вратите на залата, те се поклониха почтително и се приготвиха да го придружат.
— Всъщност никъде няма да ходя — каза Гарион на сержанта. — Връщам се в покоите си и знам пътя. Защо не отидете да обядвате с хората си?
— Ваше Величество е много любезен — отвърна сержантът. — Ще имате ли нужда от нас по-късно?
— Не съм сигурен. Ще изпратя да ви повикат.
Сержантът се поклони отново и Гарион продължи по слабо осветения коридор. Беше го открил около два дни след коронацията. Използваше се относително малко и беше най-прекият път от тронната зала към кралския апартамент. Гарион го харесваше, защото можеше да се придвижва без много шум и кралски почести. Имаше само няколко врати и свещите бяха на доста голямо разстояние, което го правеше достатъчно тъмен. Мракът го караше да се чувства по-удобно, сякаш му връщаше част от анонимността.
Вървеше потънал в размисъл. Имаше толкова много неща, за които да мисли. Надвисналата война между Запада и кралството на Ангарак изпълваше съзнанието му. Предполагаше се, че владетелят на Запада лично трябваше да предвожда едната армия, а Кал Торак, който беше възкръснал от своя сън, щеше да се изправи срещу него с множество ангаракски войни. Как да се бие с толкова много врагове? Самото име на Торак го смразяваше, пък и какво знаеше за армии и битки? Поражението беше неизбежно и Торак щеше да смаже всички сили на Запада с железен юмрук.
Дори вълшебството нямаше да му помогне. Собствените му сили бяха все още неизпитани и не можеше да рискува да се изправи срещу Торак. Леля Поул щеше да направи всичко възможно да му помогне, разбира се, но без Белгарат надеждите за успех бяха минимални. А той все още не даваше признаци, че ще се възстанови след болестта.
Гарион не искаше да мисли повече за това, но останалите му проблеми бяха също толкова сериозни. Съвсем скоро щеше да се сблъска с яростния отказ на Се’Недра да се помирят. Само ако проявеше малко разум, Гарион беше убеден, че разликата в положението им няма да има толкова голямо значение. Той харесваше Се’Недра. Дори беше готов да признае пред себе си, че чувствата му бяха по-дълбоки. Тя можеше — само когато искаше, разбира се — да бъде очарователна. Ако преодолееха този малък проблем, всичко щеше да бъде прекрасно. Подобна възможност го зарадва. Размишлявайки върху нея, той продължи по коридора.
Беше изминал няколко ярда, когато отново чу тихи стъпки зад себе си. Въздъхна и му се прииска вечният му преследвач да си намери друго занимание. После сви рамене и потънал в мисли за нийсанския проблем, продължи пътя си.
Предупреждението беше остро и дойде в последния момент.
— Пази се! — извика рязко гласът в ума му.
Без да разбира защо, без дори да се замисли, Гарион реагира инстинктивно и се хвърли на пода. Короната му се търкулна, когато с огнени искри покрай него прелетя хвърлената кама, която се блъсна в каменната стена, отскочи и се плъзна по плочите. Гарион измърмори едно проклятие, претърколи се бързо и скочи на крака със собствената си кама в ръка. Ядосан и бесен от внезапната атака, той се втурна надолу по коридора, а наметалото му се развяваше, омотавайки се в краката му.
Успя да мерне само няколко пъти своя нападател, докато тичаше след него. Той се шмугна в един страничен изход няколко ярда по-надолу по коридора и Гарион чу хлопването на вратата след беглеца. Когато стигна до нея и я отвори, все още стиснал в ръка камата си, откри друг дълъг и тъмен коридор. Не се виждаше никой.