Ръцете му трепереха, по-скоро от гняв отколкото от страх.
Помисли да повика стражите, но почти веднага се отказа от тази идея. Колкото повече размишляваше върху възможността да продължи да преследва нападателя си, толкова по-неразумно му се струваше. Нямаше никакво друго оръжие освен камата и внезапно осъзна, че има опасност да се изправи срещу някой, който е въоръжен с меч. Възможно беше да са замесени и повече хора, пък и тези тъмни коридори не бяха най-подходящото място за сблъсъци.
Когато затваряше вратата, нещо привлече погледа му. Беше малко парче сив вълнен плат, което висеше на рамката. Гарион се наведе, взе го и го поднесе под светлината на една от свещите, които висяха на стената. Парчето беше широко не повече от два пръста и като че ли беше от края на риванско наметало. В бързината нападателят беше затръшнал вратата след себе си, предположи Гарион, и беше защипал края на дрехата си, после я беше дръпнал и откъснал парчето. Гарион присви очи и се отправи забързано обратно по коридора, като спря веднъж, за да вдигне короната си и още веднъж, за да вземе камата на нападателя. Огледа се. Коридорът беше празен и някак страшен. Ако нападателят решеше да се върне с още двама-трима съучастници, положението щеше да стане съвсем напечено. След като премисли всичко, Гарион реши, че най-доброто решение беше да се прибере в апартамента си по най-бързия начин и да заключи вратата. Тъй като наоколо нямаше никой, който да стане свидетел на липсата на достойнство у краля, Гарион вдигна полите на мантията си и хукна като подплашен заек.
Стигна до вратата на стаята си, блъсна я и се вмъкна вътре, като я затвори и заключи след себе си. Остана плътно до вратата и се ослуша за шум от евентуални преследвачи.
— Случило ли се е нещо, Ваше Величество?
Гарион почти подскочи. Обърна си и се изправи срещу слугата, който отвори широко очи при вида на камата в ръцете на краля.
— О, нищо — отвърна той бързо, като се опита да прикрие смущението си. — Помогни ми да съблека това.
Започна да се бори с връзките на дрехата си. Ръцете му бяха заети с камите и короната. Небрежно захвърли короната на близкия стол, прибра камата си и внимателно сложи другата кама и парчето плат на полираната маса.
Слугата му помогна да свали мантията си.
— Иска ли Ваше Величество да го освободя от тези неща? — попита той и погледна с отвращение към камата и парчето плат върху масата.
— Не! — каза твърдо Гарион. Изведнъж му хрумна нещо. — Знаеш ли къде е мечът ми? — попита той.
— Мечът на Ваше Величество виси в тронната зала — отвърна слугата.
— Не този — рече Гарион. — Другият. Онзи, който носех, когато дойдох тук за първи път.
— Предполагам, че мога да го намеря — отвърна слугата малко несигурно.
— Направи го — разпореди Гарион. — Предпочитам да ми е под ръка. — И опитай се да намериш Лелдорин Уилдантор. Трябва да поговоря с него.
— Веднага, Ваше Величество.
Слугата се поклони и тихо напусна стаята.
Гарион се загледа в камата и плата и започна да ги изучава внимателно. Камата всъщност беше обикновен нож — тежък, здрав, с наточено острие. По него нямаше никакви орнаменти и отличителни знаци. Върхът беше леко притъпен, вероятно от сблъсъка с каменната стена. Който и да го беше хвърлил, беше го направил с всичка сила. Гарион потръпна. Камата не му вършеше работа. Вероятно имаше стотици като нея в цитаделата. От друга страна обаче парчето плат можеше да се окаже безценно. Някъде в крепостта имаше мъж, който се разхождаше с наметало, от което лисваше едно ъгълче. Скъсаното наметало и това парче плат биха съвпаднали почти идеално.
Половин час по-късно дойде Лелдорин:
— Викал си ме, Гарион?
— Седни, Лелдорин — Гарион покани приятеля си и изчака слугата да излезе от стаята. — Мисля, че имам малък проблем — каза той и се настани удобно в стола до масата. — Чудех се дали мога да помоля за твоята помощ.
— Знаеш, че няма нужда да питаш — усмихна се младият астурианец.
— Това трябва да си остане само между нас двамата! — предупреди го Гарион. — Не искам никой друг да знае.
— Имаш честната ми дума — отвърна мигновено Лелдорин.
Гарион плъзна по масата камата към приятеля си.
— Преди малко, когато се прибирах насам, някой хвърли това по мен.