Лелдорин възкликна и очите му се изцъклиха.
— Предателство? — извика той.
— Или това, или нещо лично — отвърна Гарион. — Не знам за какво точно става въпрос.
— Трябва да предупредиш охраната си — заяви Лелдорин и скочи бързо.
— Не — отвърна Гарион твърдо. — Ако го направя, ще ме изолират напълно. Не ми е останала много свобода и не бих искал да я загубя.
— Успя ли да го видиш изобщо? — попита Лелдорин и седна обратно, разглеждайки камата.
— Само в гръб. Носеше едно от онези сиви наметала.
— Всички риванци носят такива сиви наметала, Гарион.
— Въпреки това има нещо, което трябва да направим. — каза Гарион. Измъкна изпод туниката си парченцето сив вълнен плат. — След като хвърли камата, той избяга през една странична врата, която тръшна след себе си. Защипа наметалото си и това се откъсна.
Лелдорин разгледа внимателно парчето плат.
— Ако си държим очите добре отворени, може да открием някой със скъсано наметало. Ако успеем да се докопаме до наметалото, ще можем да проверим дали това е липсващото парче, което пасва там — поясни кралят.
Лелдорин кимна разбиращо и лицето му доби сурово изражение:
— Когато го хванем, бих искал самият аз да се разправя с него. Един крал не бива да се замесва лично в подобни истории.
— Бих могъл да наруша това правило — съгласи се Гарион. — Не искам да хвърлят ножове по мен. Но нека първо да открием кой го е направил.
— Започвам веднага — Лелдорин скочи на крака. — Ако трябва, ще проверя ъглите на всяко наметало в Рива. Ще открием изменника, Гарион. Обещавам ти.
Гарион се почувства малко по-добре. Но същия следобед към апартамента на Пазителя на Рива вървеше един бдителен млад крал, следван от цял взвод пазачи. Той се оглеждаше постоянно, а ръката му беше на дръжката на меча, който висеше на кръста му.
Откри Бранд седнал удобно с арфата си. Огромните ръце на Пазителя сякаш галеха струните на инструмента и от него излизаше тъжна мелодия. Лицето на огромния сериозен мъж беше меко и замислено, докато свиреше, и Гарион осъзна, че музиката беше още по-хубава, защото беше съвсем неочаквана.
— Много хубаво свирите, милорд — каза кралят почтително, когато последният акорд на песента отзвуча.
— Свиря често, Ваше Величество — отвърна Бранд. — Понякога, когато свиря, забравям, че жена ми не е вече до мен.
Стана от стола пред арфата, раздвижи рамене и цялата мекота изчезна от лицето му:
— С какво мога да ви услужа, крал Белгарион?
Гарион прочисти гърлото си малко нервно.
— Вероятно няма да се изразя много добре — призна си той, — но моля те, приеми това, което искам да кажа, а не това, което ще прозвучи.
— Разбира се, Ваше Величество.
— Знаеш ли, не съм искал всичко това — каза Гарион и посочи с ръка към цитаделата. — Короната, искам да кажа, и това да бъда крал, всичко. Бях достатъчно щастлив и преди.
— Да, Ваше Величество?
— Това, което се опитвам да кажа е… ами… ти си бил владетел на Рива, преди да се появя аз.
Бранд кимна сериозно.
— Не съм искал да бъда крал! — продължи бързо Гарион. — И наистина не искам да те измествам от мястото ти.
Бранд го погледна и бавно си усмихна.
— А аз се чудех защо изглеждате толкова притеснен, когато влязохте, Ваше Величество. Това ли ви кара да се чувствате неудобно?
Гарион кимна мълчаливо.
— Вие не ни познавате добре все още, Белгарион — каза му Бранд. — Тук сте само малко повече от един месец. Ние сме странни хора. В продължение на повече от три хиляди години ние пазим кълбото, откакто Рива Желязната хватка дойде по тези земи. Ние съществуваме, за да го пазим. И онова, което мисля, че сме загубили през всичките тези години, е чувството за идентичност, което другите хора смятат за много важно. Знаете ли защо се казвам Бранд?
— Никога не съм се замислял за това — призна Гарион.
— Имам си друго име, разбира се — продължи Бранд, — но не трябва никога да го споменавам. Всеки пазител се е казвал Бранд, така че никога да не се появи чувството за лична слава. Ние служим на кълбото, това е смисълът на нашето съществуване. За да бъда откровен, ще си призная, че се зарадвах, когато се появихте. Приближава се времето, когато трябваше да избера свой наследник, с помощта на кълбото естествено. Но нямах и най-малката представа на кого да се спра. Вашето пристигане ме избави от тази задача.