— Значи тогава можем да бъдем приятели?
— Мисля, че вече сме приятели, Белгарион — отвърна сериозно Бранд. — И двамата служим на един и същи господар, а това винаги сближава мъжете.
Гарион се поколеба и попита:
— Добре ли се справям?
Бранд се замисли.
— Някои от нещата, които направихте, не бих сторил точно по същия начин, но това е нормално. Родар и Анхег също не винаги вършат всичко по един и същ начин. Всеки от нас си има свои особености.
— Те ми се подиграват, нали? Анхег, Родар и останалите. Чувам остроумните им забележки всеки път, когато взема някакво решение.
— Не бих се притеснявал за това, Белгарион. Те са алорнци, а алорнците не приемат насериозно кралете. Те се подиграват и със себе си, знаеш ли. Можеш да приемеш, че докато се шегуват, всичко е наред. Ако изведнъж станат сериозни и официални, тогава знай, че си в беда.
— Мисля, че никога не съм разсъждавал така — призна си Гарион.
— Ще свикнеш с времето — увери го Бранд.
Гарион се почувства много по-добре след разговора с Бранд.
Придружаван от охраната си, той се отправи обратно към кралските покои. По средата на пътя обаче промени решението си и тръгна да търси леля Поул. Когато влезе в стаята й, видя братовчедка си Адара, която седеше кротко до нея и наблюдаваше как Поулгара внимателно закърпваше една от старите туники на Гарион. Девойката стана и се поклони почтително.
— Моля те, Адара — каза той с болка в гласа, — не го прави, когато сме сами. Навън получавам достатъчно поклони.
Посочи с ръка онази част от крепостта, в която имаше най-много хора.
— Както предпочитате, Ваше Величество — отвърна тя.
— И не ме наричай така. Все още съм си просто Гарион.
Адара го погледна сериозно със спокойните си красиви очи.
— Не, братовчеде — не се съгласи тя с него, — ти никога вече няма да бъдеш „просто Гарион“.
Той въздъхна, защото истината в това, което тя казваше, достигна до сърцето му.
— Моля да ме извините — добави девойката. — Трябва да отида при кралица Силар. Тя не се чувства много добре и казва, че е по-спокойна, когато съм с нея.
— Всички сме по-спокойни, когато си около нас — вметна Гарион, без дори да се замисли.
Тя му се усмихна с обич.
— Като че ли има надежда за него все пак — намеси се и леля Поул, докато работеше с иглата.
Адара погледна към Гарион.
— Никога не е бил чак толкова отчайващ, лейди Поулгара! — усмихна се тя.
После кимна с глава и на двамата и напусна стаята.
Гарион се помота наоколо и после се отпусна на един стол. Много неща му се бяха случили през този ден и изведнъж почувства, че е сърдит на целия свят.
Леля Поул продължаваше да шие.
— Защо правиш това? — попита Гарион най-после. — Никога няма да облека тази стара дреха отново.
— Тя се нуждае от поправка, скъпи.
— Има стотици хора наоколо, които могат да го направят вместо теб.
— Предпочитам да го направя сама.
— Остави дрехата, за да поговорим!
Тя остави туниката настрани и го погледна въпросително:
— И какво би искал да обсъди Ваше Величество с мен?
— Лельо Поул! — гласът на Гарион звучеше отчаяно. — Не и ти…
— Тогава не издавай заповеди, скъпи — посъветва го тя и пак взе туниката.
Гарион я наблюдава известно време, без да знае какво да каже. После странна мисъл се появи в съзнанието му.
— Защо правиш това, лельо Поул? — попита той, този път с истинско любопитство. — Вероятно никой няма да я облече повече. Така че просто си губиш времето с нея.
— Това е моето време, скъпи — припомни му тя.
Поулгара вдигна очи, погледът й беше неразгадаем. После без никакво обяснение, тя вдигна туниката с едната си ръка и прекара пръстите на другата по скъсаното място. Гарион почувства леко напрежение, а звукът, който последва, беше като шепот. Скъсаното изчезна пред очите му, сякаш никога не го е имало.
— Виждаш ли сега колко е безсмислено да я поправям — усмихна се Поулгара.
— Защо го правиш тогава?
— Защото обичам да шия, скъпи!
С леко движение тя скъса туниката отново. После взе иглата търпеливо се захвана да шие скъсаното.
— Шиенето ангажира ръцете и очите, но оставя ума свободен за други неща. Много е успокояващо.
— Понякога е трудно да те разбера, лельо Поул.
— Да, скъпи. Знам.
Гарион направи няколко крачки, после изведнъж коленичи до стола й, отмести туниката настрани, сложи глава в скута й и заплака: