— О, лельо Поул!
— Какво има, скъпи? — тя внимателно погали косата му.
— Толкова съм самотен.
— Това ли е всичко?
Гарион вдигна глава и я погледна с невярващ поглед. Не беше очаквал това.
— Всеки е самотен, драги мой — обясни тя, като го придърпа към себе си. — Докосваме се леко до другите хора, после пак оставаме сами. Ще свикнеш с това.
— Сега никой не си говори с мен, поне не така, както правеха преди. Все се покланят и ми казват „Ваше Величество“.
— Ти си кралят в крайна сметка! — отвърна тя.
— Но не искам да бъда.
— Такава е съдбата на семейството ти и не можеш да я промениш… Разказвал ли ти е някой за принц Гарид?
— Не, не мисля. Кой е той?
— Той бил единственият оцелял след атаката на нийсаните и убийството на крал Горек и семейството му. Избягал, като скочил в морето.
— На колко години е бил?
— На шест. Бил много смело дете. Всички мислели, че се е удавил и че морето е отнесло тялото му. Дядо ти и аз подхранвахме тази заблуда. В продължение на триста години ние криехме наследниците на принц Гарид. В продължение на векове те живееха в прикритие с една единствена цел — да те издигнат на трона. А сега ти казваш, че не искаш да бъдеш крал?
— Не познавам никой от тези хора — каза той сърдито. Знаеше, че постъпва лошо, но не можа да сдържи негодуванието си.
— Ще ти помогне ли, ако ги видиш някои от тях?
Въпросът го изненада.
— Може би — реши той.
Дъщерята на магьосника остави туниката настрани и се изправи.
— Ела с мен! — поведе го към високия прозорец, който гледаше надолу към града.
Имаше малко балконче отвън. В ъгъла, където улукът с беше спукал, се беше образувал тънък черен лед, който криволичеше надолу и стигаше до пода на балкона. Леля Поул откачи резето на прозореца и той се отвори. Нахлу леден въздух, който накара свещите да затанцуват.
— Погледни в леда, Гарион! — посочи му лъскавото черно петно. — Вгледай се дълбоко в него.
Имаше нещо в леда — отначало беше безформено, но постепенно ставаше все по-ясно. Беше фигура на бледа руса жена, доста красива, с топла усмивка на устните. Изглеждаше млада, а очите й бяха вперени в лицето на Гарион.
— Детето ми! — прошепна някакъв глас. — Моят малък Гарион…
Гарион потръпна.
— Мамо?
— Толкова си висок — продължи шепотът. — Почти мъж.
— И вече крал, Илдера — леля Поул също заговори с фантома.
— Значи той е бил избраника! — ликуваше духът на майка му. — Знаех си. Усещах го, още докато го носех под сърцето си.
Втора фигура започна да се очертава до първата. Беше висок слаб мъж с тъмна коса и странно познато лице. Гарион ясно видя приликата със собствените си черти.
— Привет, Белгарион, сине мой! — промълви и втората фигура.
— Татко — отвърна Гарион без да знае какво друго да каже.
— Приеми благословията ни, Гарион! — рече баща му, когато двете фигури започнаха да се размиват.
— Отмъстих за теб, татко — извика Гарион след тях. Струваше му се важно да го знаят. Така и не можа да се увери дали те го чуха.
Леля Поул се беше облегнала на рамката на прозореца, а лицето й беше уморено.
— Добре ли си? — попита я Гарион загрижено.
— Беше трудно да го направя, скъпи — каза му тя и прекара ръка през измореното си лице.
Последва още един проблясък и дълбините на леда се появи и позната фигура на синия вълк — онзи, който се присъедини към Белгарат в битката с Грул елдарака в планината на Улго.
Вълкът седна и се загледа в тях за момент, после бързо се превърна в снежен бухал и накрая в жена със светлокафява коса и златисти очи. В лицето приличаше на леля Поул и Гарион не можеше да спре да мести поглед от едната към другата, за да ги сравни.
— Остави отворено, Поулгара! — проговори нежно жената със златистите очи. Гласът и беше топъл и нежен като лятна вечер.
— Да, мамо — отвърна леля Поул. — Ще затворя след малко.
— Всичко е наред, Поулгара — каза жената-вълк на дъщеря си. — Даде ми възможност да го видя.
Тя погледна Гарион право в лицето.
— Запазил е някои черти — отбеляза тя. — Малко около очите и формата на челюстта. Той знае ли?
— Не всичко, мамо — отвърна леля Поул.
— Може би така е по-добре — рече Поледра.