— Време е — каза сухият глас в съзнанието му.
— Какво искаш да кажеш?
— Защо всеки път трябва да обяснявам?
— Какво да обясняваш?
— Че знам какво мислиш. Не е като да сме две отделни същества, знаеш, нали?
— Добре тогава. Къде отиваме сега?
— В Рива.
— А след това?
— Ще видим.
— Няма ли да кажеш?
— Не, засега не. Не си стигнал дори до там, до където си мислиш, че си стигнал. Дълъг е пътят, който трябва да се извърви.
— Като няма да ми кажеш нищо, защо просто не ме оставиш на мира?
— Исках просто да те посъветвам да не си правиш планове за далечното бъдеще. Връщането на кълбото е само стъпка, много важна, но само начална стъпка…
Тогава, сякаш самото му споменаване напомни на кълбото за присъствието на Гарион, песента му се възвърна с пълна сила, а съсредоточеността на младия мъж се изпари…
След малко Релг спря, като вдигна мъждукащата светлина нависоко.
— Какъв е проблемът? — попита настоятелно Барак, като отново остави на земята тялото на Белгарат.
— Таванът е паднал — отвърна Релг, сочейки свлечените камъни, които бяха запушили прохода. — Не можем да минем.
Той погледна към леля Поул.
— Съжалявам — рече Релг и Гарион почувства, че той казва истината. — Жената, която оставихме тук, е потънала надолу.
— Намери друг път — каза бързо Поул.
— Няма друг път. Това беше единственият проход към дупката, където я намерихме.
— Тогава ще трябва да го разчистим.
Релг поклати глава тъжно.
— Така само ще предизвикаме нови срутвания. Вероятно тя също е затрупана, поне можем да се надяваме да е така.
— Релг, не мислиш, че това е жестоко? — попита Силк остро.
Улгото се обърна към дребния мъж.
— Там долу тя ще има достатъчно вода и въздух. И ако не е загинала при срутването, ще минат седмици, преди да умре от глад.
В гласа на Релг се долавяше странно съжаление. Силк го изгледа продължително.
— Извинявай, Релг — каза той най-после. — Не те разбрах правилно.
— Хората, които живеят в пещери, не изпитват желание да виждат как други хора са хванати в капан по същия начин.
Поулгара продължаваше да разглежда срутените скали по средата на прохода.
— Трябва да я измъкнем от там — заяви тя.
— Релг може да се окаже прав все пак — подхвърли Барак. — Всичко, което знаем, е че е погребана под планината.
Поул поклати глава.
— Не — не се съгласи тя. — Тайба е все още жива и не можем да тръгнем без нея. Нейното участие във всичко това е толкова важно, колкото участието на всеки един от нас. — Тя се обърна отново към Релг и заяви твърдо: — Ще трябва да слезеш и да я вземеш!
Огромните му тъмни очи се разшириха.
— Не можеш да искаш това от мен — запротестира Релг.
— Няма друг начин.
— Ти можеш да го направиш, Релг — Дурник насърчи фанатика. — Можеш да минеш през скалите и да я изнесеш по същия път, по който изнесе Силк от онази дупка, в която го беше затворил Таур Ургас.
Релг беше започнал да трепери силно.
— Не мога!
Той се задушаваше:
— Ще трябва да я докосна, да допра ръце до тялото й. Това е грях.
— Никак не си състрадателен, Релг — каза му Мандорален. — Не е грешно да помагаш на слабите и безпомощните. Грижата за нещастните е отговорност на всеки благороден мъж и няма сила на този свят, която може да омърси това. Ако състраданието те направлява, би могъл да погледнеш на спасяването и като на проверка на душевната си чистота.
— Вие не разбирате — простена Релг със силна болка в гласа.
Обърна се отново към Поулгара:
— Не ме карай да правя това, умолявам те.
— Трябва да го направиш — отвърна тя тихо. — Съжалявам, Релг, но няма друг начин.
През лицето на фанатика преминаваха хиляди чувства, а той самият се смали под безмилостния поглед на леля Поул. Хлипайки, Релг се обърна и допря ръка до канарите. Съсредоточи се и пъхна пръсти в скалата, като демонстрира още веднъж тайнствената си способност да преминава през привидно непробиваемия камък.