— Заповядай, Сади! — отвърна официално Гарион.
— Моята кралица Ви изпраща най-добри пожелания в този прекрасен ден — продължи Сади.
— Наистина ли? — попита директно Гарион.
— Не съвсем, Ваше Величество — призна Сади, без да се смути ни най-малко. — Но съм убеден, че щеше да го направи, ако можеше да разбере какво става.
— Как е тя? — попита Гарион и си припомни ужасната трансформация, която беше преживяла Салмисра.
— Положението е тежко — отвърна Сади. — Това, разбира се, не е нещо ново. За щастие спи една-две седмици, след като я нахраним. Смени си кожата миналия месец и това я направи невъзможна.
Вдигна очи към тавана.
— Беше отвратително — измърмори той. — Ухапа трима слуги. Те умряха, разбира се.
— Отровна ли е? — попита Гарион, потресен от разказа му.
— Винаги е била отровна, Ваше Величество.
— Нямах това предвид.
— Извинете ме за малката шега! Ако се съди по реакцията на хората, които ухапа, предполагам, че е поне десет пъти по-смъртоносна от обикновена кобра.
— Много ли е нещастна?
Гарион изпита странно съжаление към отвратително променената кралица.
— Трудно е да се каже, Ваше Величество — отвърна Сади замислено. — Трудно е да се каже какво чувства една змия, нали разбирате. Докато не се научи да ни съобщава по някакъв начин заповедите си, на нас тя ни изглежда примирена с новото си тяло. Храним я, чистим й. Щом има на разположение огледало и някого, когото да хапе, когато е нервна, изглежда доволна.
— Все още се оглежда в огледалото? Не предполагах, че продължава да го прави.
— Ние имаме малко по-различни възгледи за влечугите, Ваше Величество — обясни Сади. — Намираме ги за доста привлекателни същества и нашата кралица е една прекрасна змия, в края на краищата. Новата й кожа е чудесна и тя се гордее с нея.
Той се обърна към леля Поул и я поздрави:
— Лейди Поулгара! — поздрави я той.
— Сади! — отвърна тя с леко кимване.
— Може ли да Ви предам сърдечните благодарности на правителството на Нейно Величество?
Леля Поул повдигна любопитно едната си вежда.
— На правителството, милейди, не на самата кралица. Вашата… ъ-ъ-ъ… намеса да кажем, много опрости нещата в нашия дворец. Вече не се тревожим за прищевките на Салмисра и за странните й апетити. Управляваме с комитет и почти не ни се налага да се тровим помежду си. Не са се опитвали да ме отровят от месеци. Всичко е спокойно и цивилизовано в Стис Тор сега.
Той отправи бърз поглед към Гарион.
— Позволете да Ви поздравя за успеха, който сте постигнали с Негово Величество. Изглежда значително възмъжал. Беше още хлапе, когато се видяхме последния път.
— Какво става с Исус? — попита го Гарион, като се направи, че не е чул последната забележка.
Сади сви рамене.
— Исус? О, все още си изкарва хляба като платен убиец, предполагам. Сигурно някой ден ще открием тялото му да плува по реката. Това е очакван край за хора като него.
Откъм вратите в задната част на залата засвириха тръби. Гарион се изправи нервно и устата му внезапно пресъхна.
Тежките врати се отвориха и две редици толнедрански легионери замаршируваха през залата. Металните пластини на гърдите им бяха излъскани и блестяха като огледала, а високите червеникави пера на шлемовете им се поклащаха докато маршируваха. Включването на легионерите в церемонията беше разгневило Бранд. Пазителят на Рива потъна в ледено мълчание, когато разбра, че Гарион е разрешил на посланик Валгон да осигури подходящ ескорт на принцеса Се’Недра. Бранд не харесваше толнедранците и очакваше с нетърпение да види унижението на гордостта на империята, когато Се’Недра влезе сама в огромната зала. Присъствието на легионерите провали това, разбира се. Разочарованието и неодобрението на Бранд бяха болезнено видими. Колкото и да искаше да не си разваля отношенията с Бранд, Гарион не можеше да си позволи да започне официалната си връзка с бъдещата си съпруга, като я унижи публично.
Когато Се’Недра влезе, ръката й лежеше спокойно върху тази на Валгон — беше същинска имперска принцеса. Гарион се захласна. Въпреки че хрониките на Воу Мимбре изискваха тя да се появи в сватбена рокля, Гарион не беше подготвен за чак такова имперско великолепие. Роклята й беше от златен и бял брокат, обшит с малки перлички, а шлейфът се влачеше по земята зад нея. Огнената й коса беше накъдрена и падаше на вълни по лявото й рамо като тъмночервен водопад. Диадема от цветно злато прикрепяше късия воал, който забулваше лицето й и му придаваше странно меко сияние. Беше миниатюрна и перфектна, нереално изящна. Очите й блестяха като малки зелени ахати.