— Няма ли това да помогне за заздравяване на отношенията ни с Толнедра?
— Много е възможно — призна тя. — Не казвам, че е лоша идея, Гарион. Просто мисля, че щеше да е по-добре, ако ни беше уведомил предварително. На какво се смееш? — попита тя настоятелно. Белгарат, който се беше облегнал на трона и се превиваше от смях.
— Последователите на култа към мечката ще получат общ сърдечен удар — изкиска се той.
Очите на леля Поул се разшириха едва забележимо.
— О, Боже! Бях забравила за тях.
— Няма да им хареса много, нали? — заключи Гарион. — Особено като се има предвид това, че Се’Недра е толнедранка.
— Мисля, че можеш да разчиташ на тяхното избухване — отвърна старият магьосник и продължи да се смее.
През следващите дни сивите зали на цитаделата бяха изпълнени с багри, защото гъмжаха от официални гости и пратеници, които бъбреха и клюкарстваха. Богатите и разнообразни дарове, които бяха донесли за сватбата, заемаха няколко маси, подредени покрай стените на огромната тронна зала. Гарион обаче не можеше да се разходи и да види тези дарове. Той прекарваше дните, затворен в една стая със съветниците си и с посланика на Толнедра и неговата свита — договаряха условията на брачния документ.
Валгон се вкопчи в готовността на Гарион да наруши традициите и се стараеше да извлече максимална полза от това, а Бранд отчаяно се опитваше да включи клаузи и условия, които да ограничат властта на Се’Недра. Докато двамата се препираха, Гарион се улови, че все по-често се заглежда през прозореца. Небето над Рива беше наситено синьо и вятърът гонеше пухкавите бели облачета. Мрачните зъбери на острова бяха докоснати от първите зелени цветове на пролетта. Вятърът довяваше през прозореца далечната песен на овчарка, която пееше на стадата си. Гласът й беше необработен, но омайваше — тя пееше без следа от кокетство, сякаш нямаше жива душа на разстояние от сто мили наоколо. Гарион въздъхна със съжаление, когато последните звуци от песента й замряха в далечината и насочи отново вниманието си към тягостните преговори.
Вниманието му постоянно се раздвояваше в тези първи дни на пролетта. Тъй като не можеше лично да се заеме с търсенето на мъжа с откъснатото ъгълче на наметалото, трябваше да разчита на Лелдорин, а той пък не беше човек, на който може винаги да се разчита. Все пак издирването на евентуалния нападател беше разпалило ентусиазма на младия астурианец. Той обикаляше около цитаделата, хвърляше прикрити мрачни погледи наоколо и докладваше за липсата на резултат с тайнствен шепот. Може би допусна грешка, като остави нещата в ръцете на Лелдорин, но всъщност нямаше никакъв избор. Който и да е от останалите приятели на Гарион щеше да вдигне шум до небесата и всичко щеше да излезе наяве. Гарион не искаше това. Не беше готов да вземе каквото и да било решение относно нападателя, преди да разбере кой беше хвърлил камата по него и защо го беше направил. Възможно беше да са замесени и други хора. Само на Лелдорин можеше да се разчита за пълно мълчание по въпроса. Но имаше и друг проблем. Лелдорин умееше да превръща и най-простите неща в катастрофа и Гарион се притесняваше от това почти толкова, колкото и от възможността друга кама да изскочи от сенките зад незащитения му гръб.
Сред гостите, дошли за годежните церемонии, беше братовчедката на Се’Недра — Ксера, която присъстваше като личен представител на кралица Ксанта. Макар и срамежлива в началото, дриадата скоро загуби резервираността си, когато се оказа център на вниманието на група запленени от нея млади благородници.
Подаръкът на кралица Ксанта за младоженците беше доста странен, помисли си Гарион. Увити в обикновени хартии, Ксера им подари два покълнали жълъда. Се’Недра обаче изглеждаше възхитена. Тя настояваше да насадят жълъдите веднага и се втурна към малката уединена градинка, граничеща с кралски покои.
— Много мило — каза Гарион колебливо, като стоеше и наблюдаваше как неговата принцеса е коленичила в мократа градинска леха и съсредоточено подготвя пръстта, за да приеме подаръка на кралица Ксанта.
Се’Недра го изгледа.
— Не вярвам, че Ваше Величество разбира значимостта на подаръка — рече тя с онзи омразен официален тон, към който придържаше напоследък.
— Престани! — прекъсна я Гарион сърдито. — Все пак си имам име и съм почти уверен, че не си го забравила.
— Ако Ваше Величество настоява — отвърна тя надменно.
— Мое Величество настоява. Какво толкова специално има в тези жълъди?
Тя го погледна почти състрадателно.