— Ти не можеш да разбереш.
— Ако си направите труда да ми обясните, сигурно все нещо ще схвана.
— Много добре — гласът й звучеше дразнещо надменно. — Единият жълъд е от собственото ми дърво. Другият е от дървото на кралица Ксанта.
— Е, и?
— Виждаш колко невъзможно глупав е — каза принцесата на братовчедка си.
— Той не е дриада, Се’Недра — обясни Ксера спокойно.
— Очевидно.
Ксера се обърна към Гарион:
— Всъщност жълъдите не са от майка ми. Те са подарък от самите дървета.
— Защо ни ми казахте това от самото начало? — попита настоятелно Гарион, като се обърна към Се’Недра.
Тя изсумтя и продължи да копае.
— Докато са още млади дръвчета, Се’Недра ще ги увие едно в друго — поясни Ксера. — Като пораснат, те ще се преплетат и ще се превърнат в едно дърво. За дриадите това е символ на брака. Двете дръвчета ще станат едно цяло — също като теб и Се’Недра.
— Това ще видим по-късно — Се’Недра изсумтя, ровейки в пръстта.
Гарион въздъхна.
— Надявам се тези дърветата да са търпеливи.
— Дърветата са много търпеливи, Гарион — отвърна Ксера. Тя направи жест, който Се’Недра не можеше да види и Гарион я последва в другия край на градината.
— Тя наистина те обича — прошепна му Ксера. — Не би си признала, разбира се, но те обича. Познавам я достатъчно добре, за да го забележа.
— Защо се държи така тогава?
— Не понася да я карат насила да прави разни неща, това е всичко.
— Не съм аз този, който я насилва. Защо си го изкарва на мен?
— Можеш ли да се досетиш за някой друг, на когото да си го изкара?
Гарион не беше се замислял за това. Напусна градината безшумно. Думите на Ксера му дадоха някаква надежда, че поне един от проблемите му може да бъде разрешен най-после. Се’Недра щеше да се поцупи известно време, а после, след като го е накарала да страда достатъчно, щеше да отстъпи. Може би ако страдаше видимо повече, можеше да ускори малко нещата.
Другите проблеми не се бяха променили съществено. Трябваше да поведе армията си срещу Кал Торак. Белгарат продължаваше да не дава признаци, че властта му е незасегната. А в Цитаделата, доколкото знаеше, някой готвеше следващо покушение срещу краля. Гарион въздъхна и се върна в покоите си, където можеше да се безпокои тайно от всички.
Малко по-късно получи съобщение, че леля Поул иска да го види в нейния апартамент. Отиде веднага и я завари седнала до огъня да шие както обикновено. Белгарат, облечен в старите си износени дрехи, седеше в един от удобните дълбоки столове от другата страна на огнището — с вдигнати крака и халба бира в ръката.
— Искала си да ме видиш, лельо Поул? — попита Гарион, като влезе.
— Да, скъпи — отвърна тя. — Седни. — Погледна го малко критично. — Не прилича много на крал все още, нали, татко?
— Дай му време, Поул — каза старият мъж.
— Вие двамата сте знаели от самото начало, така ли? — прекъсна ги рязко Гарион. — Имам предвид, че сте знаели кой съм!
— Естествено — отговори леля Поул по онзи типичен за нея вбесяващия начин.
— Ако сте искали да се държа като крал, е трябвало да ми кажете. Така щях да имам известно време да свикна с тази мисъл.
— Веднъж вече обсъждахме това — отбеляза Белгарат. — Много, много отдавна. Сигурен съм, че ако спреш и се замислиш, ще разбереш защо трябваше да го запазим в тайна.
— Може би — каза Гарион малко несигурно. — Всичко стана толкова бързо. Не бях свикнал още да бъда магьосник, а сега трябва да бъда и крал. Това ме изкарва от равновесие.
— Можеш да се справиш, Гарион. — увери го леля Поул.
— По-добре му дай амулета! — каза й Белгарат. — Принцесата ще дойде скоро.
— Тъкмо се канех да го направя, татко — отговори тя.
— Какво е това? — попита Гарион.
— Принцесата има подарък за теб — каза леля Поул. — Пръстен. Това е един доста показен акт, но ти трябва да изглеждаш доволен.
— Не е ли редно и аз да й дам нещо в замяна?
— Вече се погрижих за това, скъпи.
Тя извади малка кадифена кутийка от масата до стола, на който седеше.
— Ти ще й дадеш това! — подаде кутийката на Гарион.
В кутията лежеше сребърен амулет, по-малък от този на Гарион. Върху лицевата част миниатюрно, но с всички детайли, беше изобразено онова огромно дърво, което се извисяваше самотно насред долината на Алдур. В клоните му беше преплетена корона. Гарион държеше амулета в дясната си ръка, като се опитваше да установи дали в него имаше същата сила, като тази, която знаеше, че има в неговия амулет. Имаше нещо, но сякаш не беше същото.