— Сякаш е по-различен от тези, които ние носим — заключи той.
— Така е — отговори Белгарат. — Се’Недра не е вълшебница, така че тя не би могла да го използва по същия начин като нас.
— Ти каза „не съвсем“. Значи в него има някаква сила все пак?!
— Би могъл да й помогне да стигне до някои прозрения — отговори старецът — ако е достатъчно търпелива да се научи как да го използва.
— Какво точно имаш предвид, като използваш думата „прозрение“?
— Способност да вижда и чува неща, които по друг начин не би могла да види или чуе — уточни Белгарат.
— Има ли още нещо, което трябва да знам, преди да дойде Се’Недра?
— Просто й кажи, че това е семейно бижу — предложи леля Поул. — Беше на сестра ми Белдаран.
— Трябва да го задържиш, лельо Поул — противопостави се Гарион. — Мога да подаря нещо друго на принцесата.
— Не, скъпи. Белдаран иска тя да го притежава.
Гарион намираше навика на леля Поул да говори за хора, които отдавна са мъртви в сегашно време, за доста объркващ, така че не продължи темата.
Чу се леко почукване на вратата.
— Влез, Се’Недра — покани я леля Поул.
Малката принцеса носеше твърде обикновена зелена рокля и изглеждаше малко унила.
— Ела до огъня! — каза и леля Поул. — Вечерите са все още хладни по това време на годината.
— Винаги ли е толкова студено и влажно в Рива? — попита Се’Недра, докато се приближаваше към огнището.
— Намираме се доста на север от Тол Хонет — подчерта Гарион.
— Знам това! — в гласа й имаше леко раздразнение.
— Винаги съм мислил, че според обичая младите започват да се заяждаш след сватбата — отбеляза Белгарат закачливо. — Да не са се променили правилата?
— Това е само тренировка, Белгарат — отговори Се’Недра дяволито. — Само тренировка за по-късно.
Възрастният мъж се усмихна.
— Когато искаш, можеш да бъдеш очарователно малко момиче — рече той.
Се’Недра се поклони с усмивка. После се обърна към Гарион:
— За толнедранското момиче е традиция е да подари на годеника си скъпоценен подарък.
Подаде му голям пръстен, украсен с няколко бляскави камъка.
— Този пръстен е принадлежал на Ран Хорб ІІ, най-великия от всички толнедрански императори. Може да ти помогне да бъдеш по-добър крал.
Гарион въздъхна.
— За мен ще бъде чест да нося пръстена — отговори той толкова смирено колкото можеше, — а аз бих желал ти да носиш това.
Подаде кадифената кутийка.
— Била е на съпругата на Рива Желязната хватка — сестрата на леля Поул.
Се’Недра взе кутията и я отвори.
— Защо го правиш, Гарион? — възкликна тя. — Прекрасен е! — Въртеше амулета в ръка, за да улови светлината от камината. — Дървото изглежда толкова истинско, че почти можеш да помиришеш листата.
— Благодаря! — Белгарат кимна скромно.
— Ти ли си го правил? — гласът на принцесата прозвуча слисано.
Възрастният мъж кимна.
— Когато Поулгара и Белдаран бяха деца, живеехме в долината. Нямаше много златари, така че трябваше да направя амулетите им сам. Алдур ми помогна за някои от по-фините детайли.
— Това е безценен подарък, Гарион.
Девойката грейна и Гарион започна да се надява на щастливо бъдеще.
— Помогни ми да си го сложа — тя му подаде двата края на верижката, а с другата ръка отметна грамадата от тъмночервена коса, която се спускаше по едното й рамо.
— Приемаш ли подаръка, Се’Недра? — попита я леля Поул, като придаде на въпроса специфично ударение.
— Разбира се, че го приемам!
— Без резерви и по твоя собствена свободна воля? — настоя леля Поул със сериозни очи.
— Приемам подаръка, лейди Поулгара — отговори Се’Недра. — Сложи ми го, Гарион. Закопчай го добре. Не искам да го изгубя…
— Не мисля, че трябва да се тревожиш за това — каза й Белгарат.
Ръцете на Гарион потръпваха, докато държеше изящната закопчалка. Върховете на пръстите му изтръпнаха странно, когато двата края се съединиха с едва доловимо щракване.
— Хвани амулета в ръката си, Гарион — нареди леля Поул.
Се’Недра повдигна брадичката си и Гарион взе медальона в дясната си длан. Тогава леля Поул и Белгарат сключиха ръце около неговата. Енергията от ръцете им премина в талисмана на Се’Недра.