— Сега ти си свързана с нас, Се’Недра — каза тихо леля Пол на принцесата, — с връзка, която не може да бъде разрушена.
Се’Недра се вгледа в нея неразбиращо, после очите й бавно се разшириха и едно ужасно подозрение започна да нараства в тях.
— Махни го — каза тя остро на Гарион.
— Не може да го направи — уведоми я Белгарат, като седна и взе халбата си отново.
Се’Недра дърпаше верижката с двете си ръце.
— Само ще се одраскаш, скъпа — предупреди я нежно леля Поул. — Верижката няма да се скъса, не може да бъде срязана и няма да мине през главата ти. Не трябва никога да се притесняваш, че можеш да я загубиш.
— Ти го направи! — разбесня се принцесата срещу Гарион.
— Какво съм направил?
— Сложи ми тази робска верига. Не ти стига това, че трябва да ти се покланям, а сега ме окова и с вериги.
— Не съм знаел — запротестира той.
— Лъжец! — развика се тя.
После се обърна и побягна от стаята, като ридаеше неутешимо.
ГЛАВА 15
Гарион беше в лошо настроение. Перспективата за още един ден, изпълнен с церемонии и досадни конференции му се струваше напълно непоносима. Стана рано, за да избяга от кралската спалня, преди да се появи прекалено учтивият секретар с неговия безкраен списък и да провали целия му ден. Гарион тайно ненавиждаше безобидния човек, въпреки че знаеше, че той просто си върши работата. Времето на краля трябва да бъде организирано и това беше задачата на секретаря. Всяка сутрин след закуска следваше почтителното почукване на вратата, секретарят влизаше, покланяше се и започваше да подрежда деня на младия крал минута по минута. Гарион беше абсолютно сигурен, че някъде — вероятно скрит и строго охраняван — стоеше списъкът, който съдържаше програмата за останалата част от живота му, включително и кралското му погребение.
Този ден зората беше прекалено красива, за да мисли за разни досадни формалности и тежката конференция. Слънцето изгря иззад Морето на ветровете, докосвайки с лъчи покритите със сняг скалисти върхове, като ги оцветяваше в розово, а утринните сенки в дълбоките долини зад града — в бледосиньо. От малката градинка зад прозореца на краля напираше уханието на пролетта. Гарион реши, че трябва да се измъкне поне за час. Облече бързо туниката, панталона и меките ривански ботуши, като внимателно подбираше по-обикновени дрехи, доколкото позволяваше кралският му гардероб. Спря за миг само за да препаше меча си и се измъкна от кралските покои. Мислеше да не взема стража със себе си, но благоразумието надделя.
Търсенето на мъжа, който се опита да го убие в мрачния коридор беше в застой. Но двамата с Лелдорин откриха, че връхните дрехи на всеки човек от Рива се нуждаеха от поправки. Сивото наметало се използваше не като официално облекло, а по-скоро като топла дреха. Много от наметалата бяха в окаяно състояние. Нещо повече, след като вече беше пролет, мъже щяха скоро да престанат да ги носят — единствената следа за самоличността на нападателя сигурно щеше да бъде заключен в някой шкаф.
Гарион разсъждаваше върху това, докато вървеше замислен през тихите коридори на цитаделата, а двама облечени в ризници стражи го следваха на почтително разстояние. Нападателят, разсъждаваше той, вероятно не беше гролим. Леля Поул имаше чудната способност да чете мислите на гролимите и щеше да го предупреди. По всяка вероятност нападателят изобщо не беше чужденец, а острова имаше твърде малко чужденци — едва ли беше възможно някой от тях да се промъкне незабелязано в двореца. Най-вероятно беше да е риванец, но пък защо един риванец ще иска да убие краля, който току-що се е завърнал след тринадесетвековно изгнание?
Той въздъхна с недоумение и позволи на ума си да го отнесе към други мисли. Пожела си отново да е просто Гарион. Желаеше го повече от всичко. Искаше му се да може да се събуди в някоя отдалечена крайпътна странноприемница и да поеме сам през сребърната светлина на зората към върха на следващия хълм, за да види какво се простира отвъд. Въздъхна отново. Сега беше известен човек и подобна свобода не му беше позволена. Беше абсолютно сигурен, че никога вече няма да може да остане сам със себе си.
Мина край една отворена врата и чу познат глас:
— Греховете се промъкват в нашите умове в момента, когато позволим на мислите си да се отклонят — казваше Релг.
Гарион спря и даде знак на стражата да мълчи.