— Трябва ли всичко да е грях? — попита Тайба.
Бяха почти непрекъснато заедно от момента, в който Релг спаси Тайба от мъчителна смърт в пещерата под Рак Ктхол. Гарион беше уверен, че и двамата не осъзнаваха този факт. Нещо повече, той беше виждал страданието, изписано по лицето и на Тайба, и на Релг всеки път, когато бяха разделени. Нещо, което беше извън техния контрол, ги сближаваше.
— Светът е изпълнен с грехове — заяви Релг. — Трябва постоянно да сме нащрек. Трябва ревностно да пазим чистотата си от всякакви форми на съблазън.
— Това е доста изморително.
Тайба беше почти изумена.
— Мислех си, че искаш насоки! — обвини я Релг. — Ако си дошла да ми се подиграваш, ще си тръгна веднага.
— О, седни, Релг — каза тя. — Няма да стигнем доникъде, ако продължаваш да се обиждаш от всичко, което казвам.
— Изобщо ли нямаш представа за значението на религията? — попита той след малко.
Беше му любопитно да чуе нейния отговор.
— В робските колиби думата „религия“ означаваше „смърт“. Означаваше, че ще ти извадят сърцето.
— Това е извращение на гролимите. Не си ли имала своя религия?
— Робите идваха от целия свят и се молеха на много богове — обикновено за смърт.
— Ами твоят народ? Кой е твоят бог?
— Бяха ми казали, че името му е Мара. Но ние не му се молим, не и след като ни изостави.
— Човек няма право да обвинява боговете — каза й Релг строго. Задължение на човека е да величае бога си и да му се моли дори ако молитвите му остават нечути.
— А какви са задълженията на боговете към човека? — попита тя остро. — Не е ли възможно един бог да е нехаен също като хората? Няма ли да решиш, че бог е безотговорен, ако позволява децата му да бъдат поробвани и избивани или дъщерите му да бъдат давани като награда на други роби, след като господарите са им се наситили, както стана с мен?
Релг понечи да отговори на този болезнен въпрос.
— Мисля, че си водил твърде спокоен живот, Релг — прекъсна тя фанатика. — Според мен имаш доста ограничена представа за човешкото страдание, за нещата, които хората могат да причинят на други хора, очевидно, с абсолютното разрешение на боговете.
— Трябвало е да сложиш край на живота си — каза той решително.
— Защо?
— За да избегнеш покварата!
— Ти наистина си наивен. Не сложих край на живота си, защото не бях готова да умра. Дори и в робските килии животът може да бъде сладък, Релг, а смъртта — горчива. Това, което ти наричаш поквара, е нещо незначително и не винаги е неприятно.
— Грешна жена! — ахна той.
— Прекалено много се тревожиш за това, Релг — посъветва го тя. — Жестокостта е грях, липсата на състрадание е грях. А това малко нещо, за което ти говоря? Не мисля, че е грях. Започвам да се притеснявам за теб. Възможно ли е този твой УЛ да не е чак толкова строг и непрощаващ, както ти вярваш? Наистина ли иска всички тези молитви, ритуали и раболепие? Или те са твоя начин да се скриеш от своя бог? Мислиш ли, че молитвите на висок глас и кланянето до земята ще му попречат да надникне в сърцето ти?
Релг издаде сподавен стон.
— Ако нашите богове наистина ни обичат, биха искали животът ни да бъде изпълнен с радост — продължи Тайба непреклонно. — Но поради някаква причина ти мразиш радостта — може би защото се страхуваш от нея. Радостта не е грях, Релг, радостта е вид любов и аз мисля, че боговете я одобряват дори ако ти не си на същото мнение.
— Ти си безнадеждно покварена.
— Може би е така — призна тя неочаквано, — но поне гледам живота в очите. Не се страхувам от него и не се опитвам да се скрия от него.
— Защо правиш това? — попита той настоятелно почти с трагичен глас. — Защо трябва непрекъснато да ме следваш и да ми се присмиваш?
— Не знам наистина — отговори тя почти объркана. — Всъщност не си чак толкова привлекателен. Откакто напуснахме Рак Ктхол, видях дузина мъже, които ме впечатлиха много повече от теб. В началото знаех, че те ядосвам, защото се страхуваш от мен. Забавлявах се. Но напоследък е различно. Разбира се, в това няма никакъв смисъл, ти си такъв, какъвто си, аз съм такава, каквато съм, но поради някаква причина искам да бъда с теб. Кажи ми, Релг, и не се опитвай да ме излъжеш, наистина ли искаш да си отида и никога да не ме видиш отново?
Последва дълга и болезнена тишина.
— Нека УЛ ми прости — изпъшка накрая Релг.
— Сигурна съм, че ще ти прости, Релг — увери го тя нежно.