Гарион продължи тихо по коридора и се отдалечи от отворената врата. Нещо, което не разбираше преди, изведнъж му стана много ясно.
— Ти правиш това, нали? — попита той тихо.
— Естествено — отговори сухият глас в ума му.
— Но защо с тези двамата?
— Защото е необходимо, Белгарион. Не правя нищо заради собствените си капризи. Всички ние сме принуждавани от необходимостта. Всъщност това, което става между Релг и Тайба, изобщо не те засяга.
Гарион малко се засегна.
— Аз си мислех… ами…
— Ти смяташ, че си ми единствената грижа, че си в центъра на Вселената? Разбира се, че не си. Има други неща, които са по-важни. Релг и Тайба са част от едно от тях. Твоето участие е странично.
— Те ще бъдат много нещастни, ако ги накараш насила да са заедно — обвини го Гарион.
— Това няма ни най-малко значение. Важно е да са заедно. Мисля, че ти грешиш. Ще им трябва малко време да свикнат с това, но свикнат ли веднъж, и двамата ще бъдат много щастливи. Подчинението пред Необходимостта носи своите награди в крайна сметка.
Гарион се бори тази с мисъл известно време, после се отказа.
Собствените му проблеми нахлуха отново в съзнанието му. Неизбежно, както правеше всеки път, когато имаше проблеми, той отиде да потърси леля Поул. Намери я да пие чай, седнала пред уютния огън в стаята й, загледана през прозореца в розовата слънчева светлина на утрото, която озаряваше снежните полета над града.
— Станал си рано — отбеляза тя, когато Гарион влезе.
— Исках да говоря с теб. И единственият начин да направя това, което искам, е да напусна стаята си, преди да се е появил мъжът с програмата за деня.
Той се настани на един стол.
— Не ми оставят и минута свободно време.
— Сега ти си важна личност, скъпи.
— Не беше моя идея.
Загледа се мрачно през прозореца.
— Дядо е добре вече, нали? — попита той изведнъж.
— Какво те кара да мислиш така?
— Ами, оня ден, когато дадохме амулетът на Се’Недра, той не… нещо като…?
— По-голямата част дойде от теб, скъпи — уточни Поулгара.
— Почувствах нещо друго.
— Почувствал си мен. Беше доста деликатно и дори аз не съм сигурна, дали той се включи.
— Трябва да има някакъв начин да разберем.
— Има само един начин, Гарион. Той да направи нещо.
— Добре, нека да излезем някъде с него и да го накараме да опита — с нещо малко може би.
— А как ще му то обясним?
— Имаш предвид, че той не знае? — Гарион седна рязко.
— Може и да знае, но се съмнявам.
— Не си му казала?
— Разбира се, че не съм. Ако изпита и най-малкото съмнение в способностите си, той ще загуби сили, а стане ли това веднъж — край.
— Не разбирам.
— Много е важно да си убеден, че ще стане. Ако не си напълно сигурен, няма да успееш. Ето защо не можем да му кажем.
Гарион се замисли над това.
— Звучи ми логично, но не е ли опасно? Имам предвид, ако появи нещо спешно, а той се опита да се справи и изведнъж разбере, че не може?
— Ще трябва двамата с теб да се оправяме в такива случаи, скъпи.
— Изглежда изобщо не се притесняваш.
— Притеснението не помага много, Гарион.
Вратата се отвори с трясък и кралица Лейла връхлетя в стаята с разрошена коса и изкривена над едното ухо корона.
— Няма да позволя това, Поулгара — заяви тя ядосано. — Категорично няма да позволя. Трябва да говориш с него. О, извинете ме, Ваше Величество! — добави закръглената дребна кралица, като забеляза Гарион. — Не Ви видях.
Направи грациозен реверанс.
— Ваше Величество! — Гарион стана бързо и се поклони на свой ред.
— С кого би желала да говоря, Лейла? — попита леля Поул.
— С Анхег. Той настоява бедният ми съпруг да стои до късно и да пие с него всяка вечер. Фулрах е толкова зле тази сутрин, че едва си вдигна главата от възглавницата. Този голям кавгаджия съсипва здравето му.
— Анхег харесва съпруга ти, Лейла. Това е неговият начин да покаже приятелството си.
— Не може ли да бъдат приятели, без да пият толкова много?!
— Ще поговоря с него, скъпа — обеща леля Поул.
Поуспокоена, кралица Лейла си тръгна, като се поклони на Гарион. Той се канеше да се върне към разговора за отпадналостта на Белгарат, когато домашната прислужница на леля Поул влезе да съобщи за лейди Мерел.
Съпругата на Барак влезе навъсена в стаята.