— Воу Мимбре беше грешка, Гарион — каза Белгарат тихо. — Всички го знаем, но тогава не можеше да се направи нищо друго.
— Ние спечелихме, нали?
— Това беше чист късмет и не можеш да планираш военен поход с надеждата, че ти ще си щастливецът. Никой не желаеше битката във Воу Мимбре, нито ние, нито Кал Торак, но нямахме избор в онази ситуация. Трябваше да започнем боя преди да е пристигнала втората ангаракска колона. Кал Торак държеше южните мурги и източните малореи в резерва близо до Рак Хага и те започнаха да се придвижват, когато той се обърна на запад след обсадата на крепостта. Ако имаха възможност да обединят силите си с Кал Торак, в целия запад нямаше да има достатъчно мъже, които да им се противопоставят. Така че трябваше да се бием. Воу Мимбре беше най-нежеланото сражение.
— Защо Кал Торак не изчака, докато дойдат те? — попита Гарион.
— Не можеш да спреш армия на вражеска територия, крал Белгарион — обясни полковник Брендиг. — Трябва да продължиш да се движиш, иначе местното население унищожава всичката храна и избива хората ти през нощта. Така можеш да загубиш половината от армията си.
— Едва ли Кал Торак е имал по-голямо желание от нас да влиза в битка при Воу Мимбре — продължи Белгарат. — Колоната от Рак Хага беше застигната от пролетна виелица в планините и затъна за няколко седмици. Накрая те трябваше да се върнат и Торак беше принуден да се бие при Воу Мимбре без достатъчно хора, а никой, който има разум в главата си, не би влязъл в битка при тези обстоятелства.
— Силите ти трябва да бъдат поне с една четвърт повече от тези на противника — съгласи се Мандорален, — в противен случай изходът от битката е под съмнение.
— С една трета — поправи го Барак с боботещ глас. — Дори два пъти повече от тези на врага, ако искаш да си сигурен в победата.
— Значи това, което ще направим, е да се разположим по цялата източната половина на континента и да водим поредица от малки битки? — попита Гарион скептично. — Може да ни отнеме години, десетилетия. Може да продължи цял век.
— Ако се налага — отвърна му Белгарат директно. — Какво очакваш, Гарион? Кратка малка езда под слънчевите лъчи, приятна и лесна битка и след това обратно у дома, преди да е дошла зимата? Страхувам се, че няма да е точно така. По-добре свиквай да носиш доспехи и меч, защото вероятно така ще прекараш останалата част на живота си. Изглежда, това ще бъде много дълга война.
Илюзиите на Гарион се сгромолясаха…
Вратата на заседателната стая се отвори и най-малкият син на Бранд, Олбан, влезе и заговори с баща си. Времето се беше развалило и островът се тресеше от пролетна буря. Сивата риванска пелерина на Олбан беше прогизнала, когато той влезе.
Поразен от перспективата да води военни походи на изток година след година, Гарион се вторачи разсеяно в локвата, образувана около краката на Олбан, докато младият мъж разговаряше тихо с Бранд. Тогава, съвсем случайно, той вдигна поглед към подгъва на пелерината на Олбан. Левият ъгъл сякаш беше скъсан и едно парче плат липсваше от наметалото.
Гарион се вгледа в издайническата дреха, без да си дава сметка какво всъщност вижда. После изведнъж му стана студено. С леко трепване той отмести погледа си от подгъва и се вторачи в лицето на Олбан. По всяка вероятност най-малкият син на Бранд беше на годините на Гарион, беше малко по-нисък, но по-мускулест. Косата му беше светлоруса и младото му лице беше сдържано, с характерната риванска сериозност. Сякаш се опитваше да избегне погледа на Гарион, но това беше единственият признак за нервността му. Веднъж все пак той се вгледа, без да иска, в младия крал и потръпна леко. Вината изплува ясно в погледа му. Гарион разпозна мъжа, който се беше опитал да го убие!
Конференцията продължи, но Гарион не чу нищо повече.
Какво трябваше да направи? Сам ли беше действал Олбан или имаше и други замесени? Дали самият Бранд не участва в заговора? Беше толкова трудно да разбереш какво мисли един риванец. Той се беше доверил на Бранд, но връзката на Пазителя с Култа на мечката поставяше под съмнение неговата лоялност. Възможно ли е Гродег да стои зад всичко това? Или може би някой гролим? Гарион си спомни графа на Ярвик, който беше подкупен от Ашарак и който вдигна въстание във Вал Алорн. Дали Олбан не беше попаднал под магията на кървавочервеното злато на Ангарак — като Ярвик? Но Рива беше остров, единственото място на света, където гролимите не биха стъпили някога. Гарион отхвърли възможността младежът да е подкупен. На първо място, това не беше типично за риванците. Второ, Олбан едва ли имаше някаква възможност да се свърже с гролим.