Разбира се, Лелдорин трябваше да остане настрана от това.
Младият астурианец с луда глава не беше способен на дискретност, която ситуацията изискваше. Лелдорин би протегнал ръка към меча си и всичко щеше да се провали…
Когато в късния следобед съвещанието за деня свърши, Гарион отиде да търси Олбан. Не взе стража със себе си, но носеше меча си.
Съвсем случайно в един мрачен коридор, не много по-различен от този, в който беше нападнат, младият крал срещна най-после сина на Бранд. Олбан вървеше в едната посока по коридора, а Гарион в противоположната. Лицето на Олбан пребледня леко, когато видя краля, който се приближаваше към него. Поклони се дълбоко, сякаш за да скрие лицето си. Гарион кимна — все едно възнамеряваше да продължи, без да го заговори, но след като двамата се разминаха, се обърна.
— Олбан! — каза той тихо.
Синът на Бранд се извърна, а по лицето му се четеше ужас.
— Забелязах, че ъгълът на пелерината ти е скъсан — каза Гарион с почти неутрален тон. — Това може да ти е от полза, когато я занесеш на поправка.
Извади парчето и го подаде на пребледнелия млад риванец. Олбан се вторачи в него с широко отворени очи.
— И като стана дума — продължи Гарион, — може да вземеш и това. Мисля, че си го изпуснал някъде.
Гарион бръкна отново под мантията си и извади камата със счупения връх.
Олбан започна да трепери силно и изведнъж падна на колене.
— Моля Ви, Ваше Величество! Позволете ми да се самоубия. Ако баща ми разбере какво съм направил, сърцето му ще се пръсне.
— Защо се опита да ме убиеш, Олбан? — попита Гарион.
— От любов към баща си — призна синът на Бранд и от очите му потекоха сълзи. — Той беше господар в Рива, докато не дойдохте вие. Вашето пристигане го опозори. Не можах да понеса това. Моля Ви, Ваше Величество, не ми налагайте смъртно наказание като обикновен престъпник. Дайте ми камата и ще я забия право в сърцето си. Спестете на баща ми това последно унижение.
— Не говори глупости — каза му Гарион — Стани! Изглеждаш глупаво така, коленичил на земята.
— Ваше Величество… — започна да протестира Олбан.
— Замълчи. — рече Гарион с раздразнение в гласа. — Остави ме да помисля за момент.
В замъгленото му съзнание започна да се оформя идея.
— Добре — каза той накрая. — Ето какво ще направим сега. Ще вземеш този нож и това парче вълнен плат, ще ги занесе до пристанището и ще ги хвърлиш в морето и ще продължиш живота си, сякаш това никога не се е случвало.
— Но, Ваше Величество…
— Не съм свършил. Нито ти, нито аз ще говорим някога за това отново. Не искам истерични публични признания и абсолютно ти забранявам да слагаш край на живота си! Разбра ли ме, Олбан?
Младият мъж кимна безмълвно.
— Твърде много се нуждая от помощта на баща ти, за да позволя това да излезе наяве или той да полудее от мъка. Вземи това и изчезвай от погледа ми!
Пъхна ножа и вълненото парче плат в ръцете на Олбан. Изведнъж се разгневи ужасно. Седмиците, през които се оглеждаше нервно, се оказаха абсолютно пропилени.
— И още нещо, Олбан — добави той, когато съсипаният млад риванец се обърна и се отправи към вратата. — Не хвърляй повече ножове по мен. Ако искаш да се биеш, уведоми ме. Ще отидем на някое усамотено място и ще се нарежем на парчета, ако това искаш.
Олбан избяга от стаята, като хлипаше.
— Много добре се справи, Белгарион — похвали го сухият глас.
— О, я млъквай!
Спа много леко тази нощ. Изпитваше леко съмнение за начина, по който постъпи с Олбан. Но като цяло беше доволен от решението, което беше взел.
Постъпката на Олбан не беше нищо повече от импулсивен опит да заличи това, което смяташе за унижение на баща си. Нямаше никакъв заговор. Възможно беше Олбан да се почувства обиден от великодушния жест на Гарион, но поне нямаше хвърля повече ками в гърба на своя крал. Това, което разстрои съня на Гарион по време на неспокойната нощ, беше мрачна преценка на Белгарат за войната, в която се впускаха. Заспа скоро, след като се съмна, и се събуди от ужасен кошмар, целият облян в студена пот. Видя се стар и изтощен, повел една окаяна малка армия от парцаливи посивели мъже в битка която не можеха да спечелят.
— Разбира се, има и алтернатива, в случай че си преодолял раздразнението си от това да слушаш какво ти говоря — каза гласът в ума му, когато Гарион се изправи стреснат в леглото си.