— Какво? — отвърна гласно Гарион. — А, това ли! Съжалявам, че ти отвърнах по този начин. Просто бях ядосан.
— В много неща ти приличаш на Белгарат, забележително много приличаш на него. Тази избухливост изглежда е наследствена.
— Предполагам, че е естествено — допусна Гарион. — Ти каза, че има и друга възможност. Друга възможност за какво?
— За тази война, от която имаш кошмари. Облечи се, искам да ти покажа нещо.
Гарион се измъкна от леглото и бързо навлече дрехите си.
— Къде отиваме? — попита той отново на глас.
— Не е далече.
Стаята, към която го насочи другото му чувство, беше пуста и като че ли не я използваха често. Книгите и свитъците на старите ръкописи, подредени на лавиците по стените, бяха покрити с прах, а ъглите бяха драпирани от паяжини. Свещта на Гарион хвърляше мержелеещи сенки, които сякаш танцуваха по стените.
— На най-горната лавица — каза му гласът. — Ръкописът, увит в жълт лен. Свали го!
Гарион се качи на един стол и свали ръкописа.
— Какво е това? — попита той.
— Кодексът на Мрин. Махни обвивката и започни да го развиваш. Ще ти кажа кога да спреш.
Отне му известно време, докато схване как да разгъва долната част на ръкописа с едната ръка, а с другата да навива горния край.
— Ето! — каза гласът. — Това е пасажът. Прочети го.
Гарион се опита да разчете думите. Ръкописът беше покрит с паяжини, пък и той не се справяше добре с четенето все още.
— Това няма никакъв смисъл — оплака се той.
— Мъжът, който го е написал, беше луд — извини се гласът. — Освен това беше малоумен. Но той беше единственият, когото можех да използвам. Опитай отново!
Гарион зачете на глас:
— Ще дойде момент, в които ще се наложи да се преодолее това, което трябва да стане, и това, което не трябва да стане. Ще се срещнат и в тази среща ще бъде решено всичко, което вече се е случило, и всичко, което ще се случи. Тогава детето на светлината и детето на мрака ще се срещнат лице в лице в разбития гроб, а звездите ще потръпнат от ужас и ще изгаснат.
Гарион четеше провлачено.
— Все още звучи безсмислено — отбеляза той.
— Малко е неясно — призна гласът. — Както ти казах, мъжът, който го написа, беше луд. Това са мои мисли, но той използва собствените си думи, за да ги изрази.
— Кое е детето на светлината? — попита Гарион.
— Ти, поне засега. Това се променя.
— Аз?
— Разбира се!
— Тогава кое е детето на мрака, с което трябва да се срещна?
— Торак.
— Торак?
— Мислех, че е очевидно. Веднъж ти казах за двете възможни съдби, които накрая се събират заедно. Ти и Торак — детето на светлината и детето на мрака — олицетворявате тези две съдби.
— Но Торак спи.
— Вече не. Когато за пръв път постави ръката си на кълбото, докосването обозначи неговото събуждане. Сега той е в полусънно състояние и ръката му търси опипом дръжката на Чрек-Гору, неговия черен меч.
На Гарион му стана студено.
— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че трябва да се бия с Торак? Сам?
— Това ще се случи, Белгарион. Самата вселена върви към това. Ако искаш, можеш да събереш армия, но твоята армия или тази на Торак няма да променят нищо. Както казва Кодексът, всичко ще бъде решено, когато двамата се срещнете накрая. Тогава ще бъдете лице в лице и сами. Това имах предвид, когато споменах за алтернатива.
— Опитваш се да ми кажеш, че трябва да тръгна да го търся сам и след като го открия, да се бия с него? — попита Гарион невярващо.
— Нещо такова.
— Няма да го направя.
— От теб зависи.
Гарион се замисли.
— Ако взема армия, ще предизвикам смъртта на много хора и в края на краищата това няма да има никакво значение.
— Никакво. Накрая ще бъдете двамата — ти, Торак, Чрек-Гору и Мечът на краля на Рива.
— Имам ли въобще някакъв избор?
— Никакъв.
— Сам ли трябва да отида? — попита Гарион печално.
— Не е казано точно така.
— Мога ли взема един-двама души с мен?
— Това е твое решение, Белгарион. Само не забравяй да си вземеш меча.
През останалата част от деня Гарион размишляваше върху това. Привечер изборът беше направен. Когато мракът се спусна над сивия град на Рива, той изпрати да повикат Белгарат и Силк. Знаеше, че магьосникът има проблеми, но нямаше друг, на когото можеше да разчита. Въпреки че силата му беше отслабена, мъдростта на Белгарат караше Гарион да потърси неговия съвет, преди да вземе решение. А Силк беше просто неизбежна необходимост. Гарион беше убеден, че собственият му увеличаващ се талант за магьосничество може да им помогне при всякакви затруднения, ако Белгарат не успее да помогне, а пък Силк вероятно ще намери начини да избегнат по-голямата част от сериозните сблъсъци. Гарион беше уверен, че тримата ще могат да се справят с всичко, което се появи, докато намерят Торак. Не искаше да мисли какво може да се случи след това.