— Колкото по-бързо, толкова по-добре — сви рамене Белгарат — Имате ли някакви планове за довечера?
— Нищо, което да не мога да отменя.
— Добре тогава. Ще изчакаме, докато всички си легнат, ще вземем оръжието на Гарион и ще тръгнем.
— По кой път ще поемем? — попита Гарион.
— Първо през Сендария — отговори Белгарат. — След това през Драсния до Гар ог Надрак. После на север от архипелага, който води до Малория. Дълъг е пътят до Ктхол Мишрак и до гроба едноокия бог.
— А после?
— После, Гарион, ще приключим с това веднъж завинаги.
ТРЕТА ЧАСТ
ДРАСНИЯ
ГЛАВА 17
„Скъпа лельо Поул“, започваше бележката на Гарион, „знам, че това ще те ядоса, но няма друг начин. Видях кодекса на Мрин и сега знам какво трябва да направя. Про…“ — той спря за момент и се намръщи:
— Как се пише думата „пророчество“?
Белгарат му я произнесе по букви.
— Не се задълбочавай чак толкова, Гарион — посъветва го старият мъж. — Нищо, от това което ще й кажеш, няма да я направи щастлива, така че давай по същество.
— Не мислиш ли, че трябва да обясня защо правим това? — измъчваше се Гарион.
— Тя е чела кодекса, Гарион — отговори Белгарат. — Ще разбере и без твоето обяснение.
— Трябва да оставя бележка и за Се’Недра — сети се Гарион.
— Поулгара би могла да й каже това, което трябва да знае — успокои го Белгарат. — Имаме да вършим работа, така че не можем да си позволим да прекараме цялата нощ в писане на писма.
— Никога преди не съм писал писмо. — отбеляза Гарион. — Не е чак толкова лесно, колкото изглежда.
— Кажи това, което трябва да кажеш, и спри — препоръча му магьосникът. — Не се престаравай.
Вратата се отвори и Силк се появи отново. Беше облечен в безлични дрехи, които носеше винаги, когато беше на път. Държеше в ръце два вързопа.
— Мисля, че тези са подходящи — каза той, като подаде един от вързопите на Белгарат, а другия на Гарион.
— Взе ли парите? — попита го старият мъж.
— Взех малко на заем от Барак.
— Изненадващо — отвърна Белгарат. — Барак не се слави с щедростта си.
— Не съм му казал, че ги вземам на заем — намигна дребния мъж. — Помислих си, че ще спестя време, ако не изпадам в дълги обяснения.
Една от веждите на Белгарат се вдигна рязко.
— Ние бързаме, нали? — попита Силк с невинно изражение. — А Барак може да стане досаден, щом става въпрос за пари.
— Спести ми извиненията си — каза му Белгарат и се обърна отново към Гарион:
— Свърши ли вече с това?
— Какво мислиш? — попита Гарион, като му подаде бележката.
Старият мъж я погледна.
— Много добре. Сега я подпиши и ще я сложим на такова място, където утре лесно ще бъде намерена.
— Късно утре — предложи Силк. — Бих искал да бъда извън обсега на Поулгара, когато разбере, че сме заминали.
Гарион подписа бележката, сгъна я и отгоре написа: „За лейди Поулгара.“
— Ще я оставим на престола — рече Белгарат. — Хайде да се преоблечем и да вземем меча.
— Мечът не е ли прекалено голям? — попита Силк, след като Гарион и Белгарат се бяха преоблекли.
— В едно от преддверията има ножница за него — Белгарат отвори вратата внимателно и надникна в тихия коридор. — Трябва да го носи окачен на ремък на гърба си.
— Светлината ще бъде малко издайническа — каза Силк.
— Ще покрием кълбото — отвърна Белгарат. — Да вървим.
Тримата излязоха в слабо осветения коридор и се запромъкваха към тронната зала в среднощния покой. Един сънлив прислужник, който отиваше към кухнята, почти ги изненада, и една празна стая им послужи като временно укритие, докато той отмине.
— Заключена ли е? — прошепна Силк, когато стигнаха Залата на краля на Рива.
Гарион сграбчи голямата дръжка и я завъртя. Трепна, когато ключалката щракна шумно в среднощния покой. Дръпна силно, вратата скръцна и се отвори.
— Хубаво е да си имаш някой, който да се погрижи за това — измърмори Силк.
Кълбото на Алдур засия веднага, щом тримата влязоха в залата.
— Изглежда, че те разпозна — каза Силк.
Когато Гарион свали меча, кълбото започна да блести, като изпълваше Залата на краля на Рива с тъмносиньото си сияние. Гарион се огледа наоколо нервно, притеснен, че ако някой минава наблизо, може да види светлината и да дойде да провери какво става.