— Престани! — заповяда кралят на кълбото, а в гласа му прозвуча раздразнение.
С уплашен проблясък сиянието на кълбото намаля и се превърна в слаба вибрираща светлина, победоносната песен на кълбото се сниши до тихо тананикане.
Белгарат се вгледа учудено във внука си, но не каза нищо. Поведе ги към преддверието и взе дългата обикновена ножница от кутията, която висеше на стената. Коланът, прикрепен към ножницата, беше доста износен.
Старият мъж го намали, за да стане по мярка на Гарион, прекара го през дясното рамо на младия мъж и надолу по гръдния му кош — така, че ножницата, закачена на две места за колана, преминаваше диагонално през гърба на владетеля на Запада. В кутията имаше и нещо като плетена тръба, която приличаше на широк чорап.
— Сложи това върху дръжката — нареди Белгарат.
Гарион покри дръжката на големия меч с „чорапа“, после хвана острието и внимателно вмъкна върха в горния край на ножницата. Беше странно, но нито Силк, нито Белгарат му предложиха помощта си. И тримата знаеха причината за това. Мечът се прибра в ножницата и олекна, сякаш нямаше тегло — не беше чак толкова неудобен за носене. Напречната част на дръжката обаче стърчеше над главата на Гарион и го удряше, когато вървеше по-бързо.
— Не е правен, за да се носи — каза му Белгарат. — Ще трябва да импровизираме.
Още веднъж тримата минаха по слабо осветените коридори на заспалия дворец и се измъкнаха през странична врата. Силк се промъкна напред, движеше се тихо като котка и вървеше в сенките. Белгарат и Гарион изчакаха. Един отворен прозорец, висок около двайсет фута, гледаше към кралската градина. Докато стояха под него, се появи слаба светлина. Гласът, който им проговори, беше тих.
— Задача? — попита момчето.
— Да — отговори Гарион, без да се замисли. — Всичко е наред. Отивай да спиш.
— Белгарион — каза детето със странно задоволство. — Довиждане! — добави то с изпълнен с копнеж глас и изчезна.
— Да се надяваме, че няма да отиде направо при Поулгара — измърмори Белгарат.
— Мисля, че можем да му се доверим, дядо. Той знае, че заминаваме и искаше просто да ни каже довиждане.
— Би ли могъл да ни обясниш как разбра това?
— Не знам — Гарион сви рамене. — Просто го разбрах.
Силк свирна от вратата на кралската градина и Гарион и Белгарат го последваха по тихите улици на града.
Беше все още ранна пролет и нощта беше хладна, но не и студена. Във въздуха над града се носеше благоухание, което идваше от високите ливади в планините зад река Рива и се смесваше с миризмата на торф и солени водорасли от морето. Звездите отгоре бяха ярки и току-що изгрялата луна, която изглеждаше огромна — ниско над хоризонта огряваше една блестяща, златна пътека през Морето на ветровете. Гарион почувства онова вълнение, което изпитваше винаги, когато тръгваше нанякъде през нощта. Твърде дълго го бяха държали като в клетка, всяка стъпка, която все повече го отдалечаваше от отегчителните срещи и церемонии, го изпълваше с опияняващо предчувствие.
— Прекрасно е отново да си на път — измърмори Белгарат сякаш прочел мислите му.
— Винаги ли е така? — прошепна в отговор Гарион. — Имам предвид след всичките тези години, през които си го правил.
— Винаги — отговори Белгарат. — Защо мислиш, че предпочитам живота на скитник?
Продължиха надолу по тъмните улици до портата на града през една малка врата и излязоха на пристаните, които се очертаваха ясно на фона на набраздената от лунна светлина вода.
Капитан Грелдик беше леко пиян, когато стигнаха до кораба му. Странстващият моряк беше изкарал благополучно зимата пристанището на Рива, което му даваше сигурност. Корабът беше изтеглен на брега, дъното му беше остъргано, а пукнатините бяха запушени. Мачтата, която скърцаше доста обезпокоително по време на плаването от Сендария, беше подсилена и снабдена с нови корабни платна. Оттогава Грелдик и екипажът прекарваха по-голямата част от времето си в гуляи. Последиците от тримесечния разгулен живот проличаха по лицето му, когато го събудиха. Погледът му беше замъглен, а под очите му имаше тъмни торбички. Брадясалото му лице изглеждаше подпухнало и нездраво.
— Може би утре — изсумтя той, когато Белгарат му каза, трябва спешно да напуснат острова. — Или вдругиден. Мисля, вдругиден ще е по-добре.
Белгарат заговори с по-твърд тон.
— По всяка вероятност моряците ми няма да могат да се оправят с греблата — отбеляза Грелдик. — Ще повръщат по цялата палуба, а за да се оправи такава бъркотия, е нужна цяла седмица.