Бош беше прекарал по-голямата част от 1969-а и 1970-а във Виетнам. В базите и по време на операции бе виждал много журналисти и фоторепортери. Всички те излъчваха странно безстрашие. Не безстрашието на боеца, а почти наивно убеждение в собственото си оцеляване. Сякаш смятаха, че фотоапаратите и журналистическите им пропуски са щитове, които ще ги спасят независимо от обстоятелствата.
Особено добре познаваше един фоторепортер, Ханк Зин, който работеше в Асошиейтед Прес. Веднъж Ханк дори се вмъкна заедно с него в тунел в Ку Чи. Зин беше от хората, които никога не пропускат възможност да влязат на вражеска територия и да видят „истинското нещо“, както се изразяваше той. Загина в началото на 1970-а — свалиха хеликоптера, с който пътуваше за фронта. От останките извадиха невредим един от фотоапаратите му и някой в базата прояви филма. Оказа се, че Зин е снимал през цялото време, докато вертолетът се е възпламенявал и падал. Никога нямаше да узнаят дали храбро е документирал собствената си смърт, или си е мислил, че когато се прибере в базата, ще може да прати в редакцията страхотни снимки. Но понеже познаваше репортера, Бош смяташе, че той се е мислел за неуязвим и е вярвал, че разбиването на хеликоптера няма да е краят.
Сега, когато се бе захванал е разследването на убийството след толкова години, Хари се чудеше дали Анеке Йесперсен е била като Зин. Убедена в собствената си неуязвимост, сигурна, че фотоапаратът и журналистическият пропуск ще я преведат през огъня. Нямаше съмнение, че сама се е изложила на опасност. Питаше се каква е била последната й мисъл, когато убиецът е насочил пистолета към окото й. Дали е била като Зин? Дали го е снимала?
Според списъка, пратен от нейния копенхагенски редактор и приложен към следствените материали на СРПИВБ, Йесперсен носела два фотоапарата „Никон 4“ и различни фотообективи. Естествено, техниката липсваше. Каквито и улики да бяха крили апаратите й, тях отдавна вече ги нямаше.
Детективите от СРПИВБ бяха проявили филмите, открити в джобовете на елека й. Дневникът на убийството съдържаше някои от тези черно-бели фотографии във формат двайсет на двайсет и пет сантиметра, наред е четири контактни копия, представящи в миниатюрен размер всичките деветдесет и шест кадъра, но тук нямаше никакви доказателства или улики. Това бяха просто снимки на Калифорнийската национална гвардия, строена на стадиона „Колисиъм“ след мобилизирането й за овладяване на безредиците в Лос Анджелис. На други се виждаха гвардейци, охраняващи блокади на кръстовища в зоната на безредиците. Нямаше насилие, пожари и плячкосване, макар че няколко фотографии представяха гвардейци на пост пред плячкосани или опожарени магазини. Снимките явно бяха направени в деня на пристигането й, след като е получила журналистическия си пропуск в ЛАПУ.
Освен като исторически свидетелства за безредиците, те бяха сметнати за безполезни за разследването на убийството през 1992-ра и двайсет години по-късно Бош не можеше да не се съгласи с това мнение.
В папката на СРПИВБ имаше и доклад с дата 11 май 1992 г., описващ откриването на колата, която Йесперсен взела под наем от офиса на „Авис“ на летището в Сан Франциско. Била изоставена на Креншоу Булевард, на седем преки от уличката, в която лежал трупът. За десетте дни, през които бил оставен там, автомобилът бил разбит и ограбен. Докладът заключаваше, че нито колата, нито нейното съдържание представляват следствен интерес.
В крайна сметка единственото веществено доказателство, открито от Бош през първия час от разследването, си оставаше най-голямата надежда за разкриване на убийството. Гилзата. През последните двайсет години следствените методи се бяха развивали със светлинна скорост. Неща, за които навремето дори и не бяха мечтали, сега бяха ежедневие. Приложението на новите технологии водеше до преразглеждане на стари неприключени следствия навсякъде по света. Полицейските управления във всички големи градове създаваха специални отдели, на които възлагаха старите случаи. Понякога новите разследвания бяха фасулска работа: съвпаденията на ДНК, пръстови отпечатъци и балистика водеха до шумни съдебни процеси срещу престъпници, отдавна убедени, че извършеното убийство им се е разминало безнаказано.
Понякога обаче се оказваше по-сложно.
Едно от първите неща, които Бош направи след възобновяването на следствено дело № 9212–00346, беше да занесе гилзата в отдела за балистични анализи. Поради натоварването на криминалистите и ниския приоритет на старите дела в отдел „Неприключени следствия“, получи отговор чак след три месеца. Резултатът не бе панацея, нямаше да реши веднага случая, но му даваше насока. След двайсет години на невъздадена справедливост за Анеке Йесперсен това изобщо не беше лошо.