— Преследваше ни като призрак, правеше ни снимки. Направо се побърквах от шубе. Хендерсън също. Мислехме, че ще пусне във вестника материал за нас или нещо подобно.
— Тя разговаря ли с теб?
— Не, с мене не. Изобщо.
— Ас Хендерсън?
— Поне аз не съм видял, а той беше с мене през повечето време.
— Кой я е убил, Реджи? Кой я е завел в оная уличка и я е застрелял?
— Ще ми се да знаех бе, човек, защото щях да ти кажа. Ама не бях там.
— Петимата после не сте ли разговаряли за това?
— Ами, да, разговаряхме, ама изобщо не стана дума кой го е извършил. Дръмъра взе нещата в свои ръце и каза, че трябвало да се договорим никога повече да не споменаваме за тая история. Карл бил богат и щял да се погрижи за всички ни, стига да си държим езика зад зъбите. В противен случай щял да се погрижи всички да си го получим.
— Как?
— Каза, че имал доказателства. Случилото се на кораба било мотивът и щели да ни съдят всичките. Престъпно сдружение за извършване на убийство.
Бош кимна. Всичко съвпадаше със собствената му хипотеза за престъпното сдружение.
— Кой може да я е застрелял? Карл ли? С такова впечатление ли остана?
Банкс сви рамене.
— Ами, да, винаги съм си мислил така. Той я е замъкнал в оная уличка или я е примамил там, а другите са го вардили. Те бяха заедно, Карл, Франк и Дръмъра. Ама ние с Хендерсън не бяхме там бе, човек, казвам ти.
— И после същата вечер Франк Даулър отива на уличката да се облекчи и случайно „открива“ група.
Банкс само кимна.
— Защо? Защо изобщо си е направил труда? Защо просто не са оставили тялото там? Сигурно са щели да го намерят чак след няколко дни.
— Не знам. Предполагам, са си мислили, че ако го открият по време на безредиците, следствието ще се обърка тотално. Нали разбираш, че ще го проведат през куп за грош. Дръмъра бачкаше в шерифството и ги разбираше полицейските работи. Момчетата разправяха, че всичко било напълно замряло. Беше си пълен хаос.
Хари го гледа дълго, без да каже нищо.
— Да, и са били напълно прави — въздъхна накрая.
Замисли се какви още въпроси да зададе на Банкс.
Понякога, когато свидетелите правеха пълни признания, делото и самото престъпление придобиваха толкова много аспекти, че човек им губеше края. Спомни си, че до този момент всъщност го е довело оръжието на убийството. „Проследи пистолета“ — помисли си.
— Чий е пистолетът, е който са я убили?
— Не знам. Не е мой. Моят е вкъщи, пазя го в сейф.
— Всички ли си донесохте барети от Ирак?
Банкс кимна и му разказа, че тяхната бойна част карала камиони с пленени иракски оръжия до една яма, изкопана в саудитската пустиня, където ги взривявали и заравяли. Почти всички от ротата, които участвали в тази операция, си свили пистолети от камионите, включително петимата, които по-късно се оказали на „Сауди Принсес“ едновременно с Анеке Йесперсен.
След това пренесли оръжията в Съединените щати. Банкс бил ротен интендант и ги скрил на дъното на кашоните с багажа.
— Все едно лисицата да варди курника — отбеляза той. — Ние бяхме транспортна рота и аз отговарях за подреждането на целия багаж. Нямаше проблем да пренесем оръжията в Щатите.
— И после сте си ги взели, когато сте се върнали тук.
— Точно така. Обаче знам само, че моят си е в сейфа вкъщи, и това доказва, че не съм я убил аз.
— Всички ли ги носехте в Лос Анджелис?
— Не знам. Аз не го носех. Иначе трябваше да го крия през цялото време.
— Все пак си отивал в град, в който цари тотален хаос — видял си го по телевизията. Не искаше ли да си по-добре въоръжен, за всеки случай?
— Не знам. Не.
— Кой си носеше пистолета?
— Не знам бе, човек! Вече не бяхме толкова гъсти, разбираш ли? Върнахме се след „Пустинна буря“ и всеки си тръгна по пътя. И после, когато ни мобилизираха за безредиците, пак се оказахме заедно. Обаче никой не е питал другите кой си носи иракския пистолет.
— Добре. Само още един въпрос за онези оръжия. Кой им изтри серийните номера?
На лицето на Банкс се изписа объркване.
— Какво искаш да кажеш? Никой, доколкото знам.
— Сигурен ли си? Пистолетът, с който е убита жената в уличката, е бил с изтрит сериен номер. Никой от вас ли не го е направил? Не им ли изпилихте номерата?