— Какво друго ти каза? — попита Хари. — Какво е взел от хотелската стая?
— Мисля, че само записките й. Била си водила нещо като дневник, докато ни издирвала и се опитвала да научи кои сме. Сигурно е пишела книга за това.
— Записките още ли са у него?
— Нямам представа. Изобщо не съм ги виждал.
Бош реши, че Дръмънд най-вероятно още пази дневника. С него, както и с останалата информация за случилото се, той можеше да контролира другите четирима съучастници. Особено богатия и влиятелен Карл Козгроув, който можеше да му помогне да осъществи амбициите си.
Погледна дисплея на джиесема си. Устройството продължаваше да записва. Бяха изтекли деветдесет и една минути. Оставаше да изяснят още един момент.
— Разкажи ми за Алекс Уайт.
Продавачът поклати глава.
— Кой е Алекс Уайт?
— Твой клиент. Преди десет години си му продал косачка.
— Какво общо има това…
— В деня, в който е получил доставката, ти си се обадил в ЛАПУ и от негово име си се интересувал от хода на делото Йесперсен.
Позна по очите му, че помни много добре.
— Да… обадих се.
— Защо? Защо се обади?
— Защото се чудех какво става с делото. В един вестник прочетох за десетата годишнина от безредиците. И значи се обадих да поразпитам. Няколко пъти ме прехвърляха от един на друг и накрая разговарях с един човек. Той обаче каза, че трябвало да се представя, иначе не можел да ми даде никакви сведения. Та не знам, видях името в някакъв документ и казах, че съм Алекс Уайт. Тъй де, той ми нямаше номера и адреса и знаех, че няма да ме разкрият.
Бош кимна. Беше наясно, че ако Банкс не се беше обадил, той нямаше как да свърже нещата с Модесто и следствието нямаше да стигне доникъде.
— Всъщност номерът ти е бил записан — каза Бош. — Тъкмо затова съм тук.
Банкс го гледаше безизразно.
— Само че нещо не разбирам — продължи Хари. Защо си се обадил? Нали не ви е заплашвало нищо? Защо си рискувал да събудиш подозрение?
— Не знам. — Банкс сви рамене. — Направих го спонтанно. Видях вестника и се замислих за момичето… Чудех се дали… нали разбираш… дали още издирват извършителя.
Бош си погледна часовника. Минаваше десет. Беше късно, ала не искаше да чака до сутринта, за да закара Банкс в Лос Анджелис.
Спря записа и го сейвна. И въпреки че по принцип не се доверяваше на съвременната техника, напрани нещо неочаквано и за самия него — използва имейла на джиесема си и за всеки случай прати аудиофайла на Дейвид Чу. Телефонът му можеше да се развали, файлът можеше да се повреди, можеше да изпусне апарата в тоалетната. Просто искаше разпитът на Банкс да е на сигурно място.
След като чу сигнала, който показваше, че имейлът е пратен, се изправи и каза:
— Добре. Засега свършихме.
— Ще ме закараш ли при колата ми?
— Не, Банкс. Ти идваш с мене.
— Къде?
— В Лос Анджелис.
— Сега ли?
— Сега. Ставай.
Банкс обаче не помръдна.
— Не искам да ходя в Лос Анджелис. Искам да се прибера вкъщи. Имам деца.
— Да бе! И кога за последен път си виждал децата си?
Това накара Банкс да млъкне. Сигурно и той не знаеше кога е било.
— Така си и мислех. Ставай.
— Искам да се прибера вкъщи.
— Виж, Банкс, идваш с мене в Лос Анджелис. Утре заран ще те заведа при прокурор, който официално ще приеме показанията ти и после сигурно ще те изправи пред разширен състав съдебни заседатели. И чак след това ще прецени кога да се прибереш вкъщи.
Банкс не помръдна. Вцепеняваше го собственото му минало. Защото знаеше, че независимо дали ще се отърве от повдигане на обвинение, животът му вече няма да е същият. Всички от Модесто до Мантека щяха да научат в какво е участвал — и навремето, и сега.
Бош събра снимките и документите и ги подреди в папката.
— Положението е следното — каза той. — Заминаваме за Лос Анджелис. Можеш да пътуваш на предната седалка до мене. А мога и да те арестувам и да те закопчая отзад. Ако останеш в тая прегърбена поза през целия път, после сигурно никога няма да можеш да вървиш изправен. Как предпочиташ?
— Добре де, добре, ще дойда. Ама първо трябва да се изпикая.
Хари се намръщи. Искането на Банкс беше основателно. Всъщност и самият той вече се чудеше как да отиде до тоалетната, без да даде на арестанта шанс да промени решението си за всичко и да избяга.