— Добре — съгласи се Бош. — Ела.
Влезе в банята пръв и провери прозореца над тоалетната чиния. Измъкна дръжката на бравата и я показа на Банкс, за да го убеди, че бягството е невъзможно.
— Давай, пикай.
Върна се в стаята, но остави вратата отворена, за да чуе, ако бившият гвардеец направи опит да отвори прозореца или да го разбие. Докато Банкс пикаеше, се огледа за място, където да го окове, за да се изпикае и той преди петчасовото шофиране. Накрая се спря на таблата на леглото.
После бързо си събра багажа и след като Банкс пусна водата и излезе от банята, го накара да седне на леглото и го окова за таблата.
— Какво правиш, по дяволите?! — възмутено възкликна Банкс.
— Просто се подсигурявам в случай че промениш намеренията си, докато и аз пусна една вода.
Докато пикаеше, чу вратата да се отваря с трясък. Бързо вдигна ципа си и се втурна в стаята, готов да се хвърли след Банкс… и видя, че той все още е окован за таблата.
А после видя мъжа, който стоеше на прага, насочил оръжие срещу него. Дори без униформа и хитлеровите мустачки, каквито му бяха изрисували на предизборния плакат, го позна. Беше Дж. Дж. Дръмънд, шерифът на окръг Станислаус. Едър, висок и красив, с волева брадичка. Мечтата на всеки организатор на предизборна кампания.
— Детектив Бош — каза Дръмънд. — Не сте ли малко извън своята юрисдикция, а?
32.
Дръмънд му заповяда да си вдигне ръцете, приближи се, извади пистолета му от кобура и го пъхна в джоба на зеленото си ловджийско яке. После кимна към Банкс и каза:
— Свали му белезниците.
Хари извади ключовете от джоба си и ги отключи.
— Сложи си едната гривна на лявата китка.
Бош се подчини и пусна ключа в джоба си.
— А сега, Реджи, ти го закопчай. Зад гърба.
Бош позволи на Банкс да го закопчае. Дръмънд се приближи и се наведе към него.
— Къде ти е джиесемът?
— В предния десен джоб.
Докато го вадеше, шерифът дишаше почти в лицето му.
— Не биваше да мътиш водата, детектив — каза той.
— Щом казваш.
Дръмънд извади ключовете, после опипа и другите му джобове, за да се увери, че няма нищо друго. Отиде при леглото, вдигна сакото му и го претърси. Намери портфейла със служебната му карта и ключовете на колата и ги прибра. Измъкна изпод колана на кръста си друг пистолет и го подаде на Банкс.
— Пази го, Реджи.
Отиде до масата, отвори папката с нокътя на показалеца си и се наведе, за да разгледа снимките на фотоапаратите, които беше носила Анеке Йесперсен.
— Е, с какво се занимаваме тук, господа?
— Той се опитваше да ме накара да си призная, Дръмър — запелтечи Банкс, сякаш непременно трябваше да изпревари отговора на Бош. — За онова на кораба и в Лос Анджелис. Знае за кораба. Буквално ме отвлече! Обаче аз не му издадох нищо.
Дръмънд кимна.
— Браво, Реджи. Браво.
И продължи да прелиства материалите в папката, като обръщаше страниците само с нокът. Бош знаеше, че вниманието на шерифа всъщност не е насочено към тях. Опитваше се да прецени в какво положение се е озовал и как трябва да реагира. Накрая Дръмънд затвори папката и я пъхна под мишница.
— Май ще идем да се поразходим.
Хари най-после проговори, макар да разбираше, че опитът му е обречен на неуспех.
— Наясно си, че не бива да го правиш, шерифе. Не разполагам с нищо друго освен подозрения, които не вършат никаква работа.
Дръмънд се усмихна заплашително.
— Не знам. Струва ми се, че човек като тебе не разчита само на подозренията си.
— Може да се изненадаш, но се случва често.
Шерифът огледа стаята, за да се увери, че не е пропуснал нищо.
— Добре, Реджи, вземи сакото на детектив Бош. Сега ще се поразходим с неговата кола.
Паркингът пустееше. Натикаха го на задната седалка и Дръмънд даде ключовете на Банкс и му нареди да седне зад волана. Самият той се настани отляво до Бош.
— Накъде? — попита Банкс.
— Към Хамит Роуд.
Банкс излезе от паркинга и потегли към рампата на шосе 99. Дръмънд продължаваше да държи пистолета си в ръка.
— Как разбра? — попита Хари и видя в мрака самодоволната усмивка на шерифа.
— Как разбрах, че душиш наоколо ли? Ами, допусна няколко грешки, детектив. Първо, снощи си оставил кални следи по хеликоптерната площадка в имението на Карл Козгроув. Той ги видял сутринта и ми се обади. Каза, че имал неканен гост, и аз пратих двама от хората си да проверят. Второ, тази вечер ми звънна Франк Даулър и ми каза, че нашият Реджи пил в клуба с човек, който искал да купи пистолет на иракската Републиканска гвардия. Съвпадението на всичките тези неща ме накара да се замисля и…