— Той ме измами, Дръмър — обади се от предната седалка Банкс, опитваше се да срещне очите на шерифа в огледалото. — Нямах представа, сериозно. Мислех, че наистина е колекционер, така че се обадих на Франк да го питам иска ли да продаде пистолета си. Когато се чухме предишния път, той търсеше пари.
— Досетих се, Реджи. Само че на Франк са му известни някои неща, които ти не знаеш — пък и беше нервен, защото вчера някакъв непознат идвал да разпитва жена му за него.
И погледна Бош, за да му даде да разбере, че знае кой е бил посетителят.
— Франк събрал две и две и прояви благоразумието да ми се обади. Тогава позвъних тук-там и скоро установих, че в „Блу Лайт“ е отседнал човек, чието име си спомнях от една отдавна отминала нощ. И тук си допуснал грешка, детектив. Регистрирал си се под истинското си име.
Бош не отговори. Загледа се през прозореца в мрака и се опита да се ободри с мисълта, че е пратил на партньора си аудиофайла с разпита на Банкс. Чу щеше да го открие, когато на сутринта си провереше имейла.
Можеше да използва този факт по някакъв начин, за да се договори за свободата си, ала му се струваше прекалено рисковано. Не знаеше какви хора или връзки има Дръмънд в Лос Анджелис. Не биваше да излага на опасност партньора си и записа. Трябваше да се задоволи с това, че каквото и да се случи с него тази нощ, историята ще стигне до Чу и Анеке Йесперсен ще бъде отмъстена. Справедливостта щеше да възтържествува.
Скоро навлязоха в окръг Станислаус. Банкс попита кога ще може да вземе колата си и Дръмънд му отговори да не се безпокои, щели да я приберат по-късно. Когато наближиха изхода за Хамит Роуд, Банкс даде мигач.
— Отиваме при шефа, а? — обади се Бош.
— Нещо такова — отвърна шерифът.
Завиха към бадемовата гора и се насочиха към огромния портал на имението. Дръмънд нареди на Банкс да спре по-напред, за да може да натисне бутона на домофона от задната седалка.
— Да? — чу се глас.
— Аз съм — отговори Дръмънд.
— Всичко наред ли е?
— Да. Отвори.
Порталът се отвори, Банкс подкара към шатото и за две минути изминаха разстоянието, което предишната нощ Бош беше извървял за цял час. Той се опря на страничния прозорец и погледна нагоре. Стори му се по-тъмно от вчера. Облаците се бяха сгъстили и скриваха звездите.
Излязоха от гората и Хари видя, че прожекторите са изключени. Може би нямаше достатъчно вятър, за да задвижи генератора зад сградата. А може би Козгроув просто искаше да създаде нужната обстановка за онова, което щеше да се случи. Фаровете осветиха черния хеликоптер на площадката.
На обръщалото пред шатото чакаше мъж. Банкс спря и мъжът се качи отпред. На светлината на лампичката в купето Бош видя, че е Карл Козгроув. Едър и широкоплещест, с буйна къдрава сива коса. Познаваше го от снимките. Дръмънд мълчеше, но Банкс се развълнува от срещата със старото си приятелче от Националната гвардия.
— Карл, отдавна не сме се виждали!
Козгроув го погледна хладно. Явно не се радваше чак толкова.
— Здрасти, Реджи.
И толкова. Шерифът нареди на Банкс да потегли по сервизния път, който завиваше зад шатото, минаваше край гаража и продължаваше по склона зад имението. Скоро стигнаха до стар островръх плевник, заобиколен с ограда за добитък. Изглеждаше изоставен.
— Какво ще правим? — попита Банкс.
— Ние ли? — отвърна Дръмънд. — Ще се погрижим за детектив Бош, защото детективът явно не може да остави на мира призраците от миналото. Спри пред плевника.
Банкс се подчини и фаровете осветиха голямата двукрила врата. На лявото крило имаше табела „Влизането забранено“. Вратата беше затворена с голямо плъзгащо се резе. Имаше и верига, заключена с катинар.
— Вътре се вмъкват хлапетии, оставят си кеновете от бира и осират всичко — осведоми ги Козгроув, сякаш искаше да обясни защо плевникът е заключен.
— Отключи — каза Дръмънд.
Собственикът на имението слезе и тръгна към вратата.
— Сигурен ли си, Дръмър? — обади се Банкс.
— Не ми викай така, Реджи. Отдавна престанаха да ме наричат с това име.
— Извинявай. Няма. Ама сигурен ли си, че трябва да го направим?