Замисли се за това и усети, че го обзема спокойствие. Щеше да отнесе този последен спомен със себе си в черната кутия.
— Да не вземеш да хукнеш нанякъде, детектив — изтръгна го от унеса му гласът на Дръмънд. — Ще ми трябваш по-късно.
Хари отвори очи и погледна нагоре. Шерифът кимна и тръгна към вратата. Бош го видя да затъква под пояса си оръжието, което беше дал на Банкс. Лекотата, с която го бе убил, и опитното движение, с което пъхна пистолета под якето си, изведнъж накараха всичко да си дойде на мястото. Човек не можеше толкова хладнокръвно да убие някого, ако вече не го е правил. Детективът разбираше, че през 1992-ра само един от петимата съучастници е имал работа, за която е можел да се окаже полезен непроследим пистолет без сериен номер. Че за Дръмънд оръжието от иракската Републиканска гвардия не е било само сувенир. И че тъкмо затова го е носел със себе си в Лос Анджелис.
— Ти си бил — каза Бош.
Шерифът спря и се обърна.
— Каза ли нещо?
Хари впери очи в него.
— Казах, че си бил ти. Не Козгроув. Ти си я убил.
Шерифът се върна при него и обходи с поглед тъмните кътчета на плевника. После сви рамене. Знаеше, че държи всички козове. Разговаряше с мъртвец, а мъртвецът не можеше да го издаде.
— Тя започваше да става досадна — отвърна Дръмънд.
И се ухили. Явно му доставяше удоволствие да разкрие престъплението си пред Бош след двайсет години. Хари се възползва от момента.
— Как успя да я примамиш в уличката?
— Нямаше нищо по-лесно от това. Просто отидох при нея и й казах, че знам кого търси и какво я интересува. Че съм бил на кораба и съм чул за това. И че мога да й дам информация, обаче ме е страх и не мога да говоря. Уговорихме се да се срещнем в пет сутринта на оная уличка. И тя прояви глупостта да дойде.
Дръмънд кимна. Пито — платено.
— Ами фотоапаратите й?
— Също като пистолета. Хвърлих всичките й вещи през оградите на къщите в квартала. Първо извадих лентите, естествено.
Бош си го представи. Фотоапаратът, появил се изневиделица в нечий заден двор, щеше да бъде прибран или даден в заложна къща. Никой нямаше да го предаде в полицията.
— Нещо друго, детектив? — попита Дръмънд. Очевидно се наслаждаваше на възможността да се поперчи с интелигентността си пред Хари.
— Да. Щом си го извършил ти, как успя да контролираш Козгроув и другите цели двайсет години?
— Нищо по-просто. Карл-младши щеше да бъде лишен от наследство, ако неговият старец научеше, че е замесен в такива неща. Другите просто се подчиняваха — или умираха.
Шерифът тръгна към вратата. На прага спря, обърна се към Бош и с мрачна усмивка угаси лампата.
— Лека нощ, детектив.
Излезе и затвори вратата. Бош чу плъзгането на стоманеното резе.
Беше в пълен мрак. Ала беше жив — поне засега.
33.
И по-рано беше чакал в мрак. И в онези случаи изпитваше страх, че смъртта е съвсем наблизо. Знаеше също, че ако почака, някак си ще започне да вижда, че на всички тъмни места има скрита светлина и че ако я открие, тя ще го спаси.
Знаеше, че трябва да се опита да проумее какво и защо се е случило преди малко. Не би трябвало да е жив. Всичките сценарии свършваха с неговата смърт. С това, че шерифът го застрелва в главата по същия хладнокръвен начин, по който беше екзекутирал Реджи Банкс. Дръмънд замиташе всички следи, оправяше всички каши, а Бош бе част от тях. Нямаше логика да го пощадят, дори само временно. Трябваше да разбере причината, ако искаше да оцелее.
Само че първо трябваше да се освободи. Остави всички други въпроси и се съсредоточи върху бягството. Стъпи на краката си, оттласна се нагоре и бавно се изправи. В тази поза можеше по-добре да прецени обстановката и възможностите.
Започна със стълба — греда, дебела почти педя. Блъсна го с гръб, но той дори не потрепери, само го заболя. Стълбът нямаше да помръдне, трябваше да го приеме за даденост.
Погледна нагоре и в тъмнината едва различи силуетите на трегерите. Беше ги видял и на светло и знаеше, че няма как да се изкатери до тях, за да се освободи.
Сведе очи надолу, но краката му потъваха в мрака. Помнеше, че подът е от пръст и че по пръстта е разхвърляна слама. Подритна подножието на стълба с пета и усети, че е закрепен здраво, ала нямаше представа по какъв начин.
Имаше избор: да чака Дръмънд да се върне или да се опита да избяга. Спомни си образа на дъщеря си, който бе повикал пред очите си, и реши, че няма да се даде лесно. Щеше да се бори докрай. Разбута сламата с крак, зарита пръстта с пета и започна да дълбае дупка.