Разбираше, че това е последният му отчаян шанс, и риташе яростно, сякаш риташе всички, които някога са го възпирали. Петите го заболяха ужасно. Китките му бяха толкова силно изпънати назад, че пръстите му изтръпваха. Ала той не обръщаше внимание на това. Искаше да изрита всяко нещо, което някога му е пречило.
Усилията му се оказаха напразни. Скоро стигна до нещо, което най-вероятно беше бетонната основа на стълба. Нямаше да успее да го измъкне, нямаше да се измъкне и самият той. Накрая се отказа и се отпусна напред със сведена глава. Обзе го изнемога и усещане, граничещо с поражение.
Започваше да разбира, че единственият му шанс с да направи своя ход, когато Дръмънд се върне. Ако успееше да измисли причина шерифът да му свали белезниците, щеше да е в състояние да се съпротивлява. Можеше да се опита да му отнеме пистолета или да побегне. Така или иначе, нямаше друга надежда.
Но как можеше да принуди Дръмънд да се откаже от единственото си стратегическо предимство? Замисли се. Трябваше да е нащрек. Трябваше да е готов за всякакви възможности. Започна да си припомня разказа на Банкс в мотела в търсене на някой елемент от историята, който да използва. Трябваше да заплаши шерифа с нещо, нещо скрито, до което можеше да го отведе единствено той, Хари.
Все още бе категорично убеден, че не бива да споменава за пратения на Чу имейл. Не можеше да изложи партньора си на потенциална опасност, нито да позволи на Дръмънд да унищожи доказателството. Признанията на Банкс бяха прекалено важни, за да ги използва като разменна монета.
Не се съмняваше, че шерифът вече е проверил джиесема му, но в менюто се влизаше с парола. И телефонът се самозаключваше след три неуспешни опита за нейното въвеждане. Ако Дръмънд продължеше да се опитва, накрая щеше да предизвика изтриване на паметта. Това изпълваше Хари с увереност, че записът ще стигне до Чу, без шерифът да узнае.
Имаше нужда от нещо друго. Трик, сценарий, нещо, което да използва.
Но какво?
Зъбните колела на ума му се въртяха отчаяно. Трябваше да има нещо. Тръгна от факта, че Дръмънд е застрелял Банкс, защото е знаел, че продавачът е направил признания пред Бош. Можеше да излъже, че Банкс му е показал нещо, някакво доказателство, което е криел като коз в ръкава си. Нещо, с което е можел да обърне нещата срещу Козгроув и Дръмънд, ако е имал такава възможност.
Но какво?
Изведнъж му хрумна нещо. Пак оръжието. „Проследи пистолета“. Цялото разследване се основаваше на този принцип. Нямаше причини да го променя сега. Банкс беше казал, че е бил интендант на транспортната рота. Тъкмо той скрил сувенирните оръжия на дъното на кашоните с багажа, за да ги пренесат в Щатите. Той бил лисицата, вардеща курника. Хари щеше да излъже Дръмънд, че лисицата е имала списък. Че Банкс е запазил списъка със серийните номера на пистолетите и имената на хората, които са ги получили. И че в този списък е името на гвардееца, получил пистолета, с който е убита Анеке Йесперсен. Че списъкът е бил скрит, но след смъртта на Банкс скоро ще се появи на бял свят. И че единствено Бош може да отведе Дръмънд при него.
Обзе го надежда. Трикът можеше да мине. Не точно в тази форма, но Хари можеше да доразвие сценария. Трябваше да подсили краските. Имаше нужда от причина, която да породи у Дръмънд сериозна загриженост, основателен страх, че след смъртта на Банкс списъкът ще излезе наяве и ще го изобличи.
Бош започваше да вярва, че има шанс. Само трябваше да опакова историята в повече подробности и правдоподобност. Само трябваше…
Изведнъж осъзна, че има светлина. Слабо зеленикавобяло сияние до краката му, мъгляв кръг от точки, не по-голям от монета. И нещо в кръга се движеше. Светло петънце, напомнящо далечна звезда, което обикаляше от точка до точка по кръга.
Часовникът на Реджи Банкс.
И в този момент му просветна как може да избяга.
В главата му светкавично се оформи план. Той се смъкна надолу по стълба и приклекна. Въпреки болките в бедрата и сухожилията отпусна тежестта си върху десния си крак и опря гръб в стълба, после протегна левия си крак и се опита да придърпа с пета китката на убития. След няколко неуспешни опита най-после премести ръката на Банкс, изправи се и се завъртя на сто и осемдесет градуса около гредата. Този път се плъзна чак до пода, протегна пръсти към китката на мъртвеца и с огромни усилия успя да я достигне.