Искаше да каже, че усилията на ОББ са насочени главно към уличните дилъри и престъпленията на улицата. Ако едно гангстерско убийство не се разкриеше до четирийсет и осем часа, скоро вече им се налагаше да се занимават със следващото. Война на изтощение от двете страни на фронта.
— Добре… — рече Бош. — Да се върнем на убийството на Уолтър Риджис, онова, което е извършил и за което е осъден Руфъс Колман през деветдесет и шеста. Колман каза, че Тру Стори му дал пистолета и инструкциите, той свършил работата и после му върнал оръжието. Твърди, че идеята за очистването на Риджис не била на Стори. И той бил получил заповед. Е, имаме ли представа откъде може да идва тя? Кой от Ролинг Сикстис е бил поръчителят през деветдесет и шеста?
Гант отново поклати глава. Правеше го непрекъснато.
— Било е преди мен, Хари. Аз бях патрулно ченге в Югоизточния участък. И да ти кажа честно, по онова време сме били малко наивни. Нали тогава използвахме срещу тях ОПСУХ? Спомняш ли си ОПСУХ?
Бош си я спомняше. Бумът на бандитизма и придружаващото го насилие бяха развили същата светлинна скорост като епидемичното разпространение на крека през 80-те години на XX век. В безсилието си да се справи с проблема ЛАПУ в Южен Лос Анджелис реагира с програмата „Обществена подкрепа срещу уличното хулиганство“, която атакуваше долните нива на пирамидата. Това пречеше на уличния бизнес на бандите, но рядко стигаше до върха. И нищо чудно. Уличните бойци, който продаваха дрога и нанасяха удари за отмъщение или сплашване, рядко знаеха нещо повече от работата си за деня и още по-рядко издаваха дори нея.
Това бяха младежи от Южен Лос Анджелис, закърмени с омраза към полицията, закалени с расизъм, дрога, обществено безразличие и ерозия на традиционните семейни и образователни ценности, и после изкарани на улицата, където само за един ден можеха да спечелят повече, отколкото техните майки — за цял месец. Този им начин на живот се възхваляваше от всяко аудио, от всяка автомобилна уредба, дънещи посланието на рапа, което гласеше: майната й на полицията и на цялото общество. Да вкараш един деветнайсетгодишен гангстер в стаята за разпити и да го накараш да издаде следващия в редицата беше също толкова трудно, колкото да отвориш консерва грах с голи ръце. Той не знаеше кой е следващият в редицата, а дори да знаеше, нямаше да го издаде. Арестът и затворът бяха обичайни елементи на гангстерския живот, част от процеса на съзряване. Така се заслужваха гангстерските нашивки. Сътрудничеството с полицията нямаше плюсове. Имаше само минуси — враждебността на твоята гангстерска фамилия, която винаги водеше до смъртна присъда.
— Та значи искаш да кажеш, че не знаем за кого е работил тогава Трумънт Стори, нито откъде е взел пистолета, който е дал на Колман, за да очисти Риджис — резюмира Бош.
— Общо взето, да. Освен за оръжието. Аз лично предполагам, че пистолетът си е бил на Тру, който го е давал за изпълнение на различни поръчки. Разбираш ли, сега знаем много повече, отколкото тогава. Като използваме това, което ни е известно днес, и го приложим към тогавашната ситуация, ето какво се получава. Започваме от човека на върха или близо до върха на пирамидата, каквато представлява уличната банда Ролинг Сикстис. Този човек е нещо като командир. Той иска да бъде очистен някой си Уолтър Риджис Ритника, защото продавал не където трябва. Командирът отива при своя верен заместник Трумънт Стори и му прошепва на ухото, че иска да се погрижат за Риджис. Оттук нататък това става работа на Стори, който трябва да я свърши, за да запази положението си в организацията. Той се обръща към един от собствените си доверени хора, Руфъс Колман, дава му пистолет и му казва, че обектът е Риджис, който често се навърта в еди-кое си заведение. Колман отива да изпълни задачата, а през това време Стори си осигурява алиби, защото пистолетът е негов. Просто гаранция в случай че изобщо го свържат с оръжието. Така действат сега, затова предполагам, че и тогава е било същото — само че навремето не го знаехме със сигурност.
Бош кимна. Започваше да го обзема усещането, че търсенето му е безплодно. Трумънт Стори беше мъртъв, а с него — и връзката с пистолета. Намираше се също толкова далече от разкриването на убиеца на Анеке Йесперсен, колкото и през онази нощ преди двайсет години, когато й се извини, вперил поглед в трупа й. Не бе стигнал доникъде.
Гант долови разочарованието му.
— Съжалявам, Хари.
— Вината не е твоя.
— А и това сигурно ще ти спести куп неприятности.