Възможностите бяха две. Първо, че жената е оставила ключа във взетата под наем кола и той е бил откраднат при разбиването й. Във второто заключение имаше повече логика — че някой е убил Йесперсен и е взел ключа за мотелската стая от джоба й.
Провери списъка повторно, после извади от найлоновите им джобове полароидните снимки, които беше направил преди двайсет години. Избелелите снимки показваха местопрестъплението от различни ъгли, трупа също. Имаше два кадъра с торса на жертвата в близък план. От левия джоб на панталона й се подаваше бялата подплата. Бош не се съмняваше, че е била измъкната навън, когато някой е преровил джобовете на журналистката и е взел ключа за стаята й, като е оставил часовника, верижката и парите й.
След това най-вероятно бяха претърсили стаята й в мотела. Причината оставаше неизвестна. Само че сред вещите, предадени от мотелските служители на полицията, нямаше бележник, нямаше дори един-единствен лист хартия.
Бош се изправи — бе прекалено напрегнат, за да остане на стола си. Усещаше, че се е натъкнал на нещо, ала нямаше представа на какво и дали това в крайна сметка има нещо общо с убийството на Анеке Йесперсен.
— Здрасти, Хари.
Обърна се и видя партньора си.
— Добрутро.
— Подранил си.
— Не, ти закъсняваш.
— Ей, да не съм пропуснал рождения ти ден?
Бош го изгледа продължително, после каза:
— Да, вчера беше. Как позна?
Чу сви рамене.
— По вратовръзката. Изглежда чисто нова, а и знам, че никога не би си избрал толкова ярки цветове.
Хари сведе поглед към вратовръзката си и я приглади върху гърдите си.
— От дъщеря ми е.
— Значи има добър вкус. Жалко, че ти нямаш.
После се засмя и каза, че отивал до закусвалнята за кафе. Винаги сутрин първо идваше в отдела и после веднага си взимаше кафе пауза.
— Искаш ли нещо, Хари?
— Да. Искам да ми провериш едно име от фишовете.
— Питах дали искаш нещо от закусвалнята.
— Не, няма нужда.
— Ще ти проверя името веднага щом се върна.
Бош му махна да върви и отново седна на бюрото.
Реши да не чака, обърна се към компютъра и започна с база данните на Управлението за автомобилен транспорт. Като пишеше с два пръста, въведе името Алекс Уайт и установи, че в Калифорния има близо четиристотин шофьори с името Алекс, Александър или Александра. Само трима от тях бяха в Модесто и всички бяха мъже на възраст от двайсет и осем до петдесет и четири години. След като копира тази информация, той пусна тримата в база данните на НКИЦ, но нито един от тях нямаше криминално досие.
Погледна стенния часовник и видя, че е едва осем и трийсет. Представителството на „Джон Диър“, откъдето преди десет години се беше обадил Алекс Уайт, щеше да отвори чак след половин час. Позвъни в „Справки“ за района на код 209, ала на името на Алекс Уайт нямаше регистриран телефон.
Чу се върна и остави чашата си с кафе на същото място, на което предишния ден бе седял лейтенант О’Тул.
— Е, Хари, казвай името.
— Вече го проверих — отвърна Бош. — Но можеш да го пуснеш в ТЛО и евентуално да ми намериш телефонния му номер.
— Няма проблем. Казвай.
Хари завъртя стола си към него и му подаде листа с информацията за тримата на име Алекс Уайт. База данните ТЛО, за която Управлението имаше абонамент, ползваше данни от множество публични и частни източници. Системата често откриваше нерегистрирани телефонни номера, дори на мобилни телефони, дадени временно за служебни нужди. Използването й изискваше опит — търсенето трябваше да се конкретизира в специален формат и тъкмо в това способностите на партньора му далеч надхвърляха неговите.
— Дай ми няколко минути — каза Чу.
Когато се обърна към бюрото си, Хари забеляза купчинката снимки формат осем на тринайсет от дясната страна. Беше поръчал във фотолабораторията да му копират снимката от журналистическия пропуск на Анеке Йесперсен, за да може да я раздава при необходимост. Взе една и отново се загледа в лицето й, в отправените й някъде далеч очи.
После я пъхна под стъкления плот на бюрото си. При другите. Само жени. Жертви. Случаи и лица, за които не искаше никога да забравя.
Какво правиш тука, Бош?
Хари вдигна глава и видя лейтенант О’Тул.
— Тук работя, господин лейтенант.
— Днес имаш квалификационен курс и не може повече да го отлагаш.
— Чак в десет, пък и ще започне по-късно. Не се тревожете, ще отида.