— Да няма повече оправдания.
О’Тул се отдалечи към кабинета си. Бош я проследи с поглед, като клатеше глава.
Чу се обърна от бюрото си, протегна му листа и заяви:
— Лесна работа.
Хари го взе и видя, че и под трите имена са написани телефонни номера. Веднага забрави за лейтенанта.
— Мерси, партньоре.
— Е, какъв е тоя човек?
— Не съм сигурен, но преди десет години някой си Алекс Уайт се обадил от Модесто да пита за делото Йесперсен. Исках да разбера защо.
— В дневника няма ли обяснение?
— Не, само запис в хронологията. Добре, че някой изобщо си е направил труда да го отбележи.
Вдигна телефона и последователно набра номерата от списъка. Резултатът едновременно беше и положителен, и отрицателен. Успя да се свърже и с тримата, ала нито един от тях не потвърди, че е онзи Алекс Уайт, който се е интересувал за делото. Обаждането от Лос Анджелис очевидно ги изненадваше. По време на разговора с всеки от тях Бош питаше не само за Йесперсен, но и с какво се занимават и дали знаят за представителството на „Джон Диър“. Най-тясната връзка изскочи от последния разговор.
Най-възрастният Алекс Уайт, счетоводител, който притежавал няколко незастроени парцела, каза, че преди десетина години купил самоходна косачка от представителството в Модесто, само че не можел да си спомни точната дата, без да провери в документите за покупката. В момента играел голф, но обеща по-късно да позвъни на Хари и да му съобщи датата. Като счетоводител, бил сигурен, че пази документите.
Бош затвори. Нямаше представа дали не си губи времето, обаче тази подробност с Алекс Уайт го смущаваше. Вече минаваше девет и той телефонира в представителството, откъдето се бяха обадили през 2002-ра.
Обаждането наслуки бе тънко изкуство. Трябваше да действа предпазливо и да не направи някой гаф или да предупреди потенциален заподозрян, че разследва случая. Вместо да се представи директно, той реши да изиграе театър.
Отговори му рецепционистка и Бош просто помоли да го свърже с Алекс Уайт. Последва мълчание.
— Май нямам Алекс Уайт в списъка на служителите — отвърна тя накрая. — Сигурен ли сте, че търсите „Козгроув Трактър“?
— Ами, той ми даде тоя номер. Откога съществува фирмата?
— От двайсет и две години. Един момент, моля.
Рецепционистката го включи на изчакване, най-вероятно за да приеме друго обаждане. После се върна на линия.
— Нямаме Алекс Уайт. Мога ли да ви помогна с нещо друго?
— Бихте ли ме свързали с управителя?
— Разбира се. За кого да предам?
— Джон Багнъл.
— Един момент, моля.
Когато не искаха да разкрият истинската си самоличност по телефона, всички детективи от „Неприключени следствия“ използваха псевдонима Джон Багнъл.
Свързаха го веднага.
— Джери Хименес. Какво обичате?
— Хм, вижте, господине, казвам се Джон Багнъл и просто проверявам една молба за постъпване на работа. Тук пише, че от две и втора до две и четвърта Алекс Уайт е работил в „Козгроув Трактър“. Можете ли да го потвърдите?
— Не. Тогава работех тук, обаче не си спомням никакъв Алекс Уайт. Като какъв е работил?
— Тъкмо това е проблемът. Не пише точно като какъв е работил.
— Ами, не виждам как мога да ви помогна. По онова време бях търговски директор. Познавам всички, които са работили тук — също като сега, — и нямаше никакъв Алекс Уайт. Фирмата не е чак толкова голяма, нали разбирате. Имаме отдел „Продажби“, сервиз, резервни части и ръководство. Общо двайсет и четирима души, включително аз.
Бош повтори телефонния номер, от който се беше обадил Алекс Уайт, и попита откога го има представителството.
— Още отначало. От създаването ни през деветдесета. Аз съм тук оттогава.
— Благодаря ви за отделеното време, господине. Приятен ден.
Хари затвори, по-любопитен отвсякога за обаждането на Алекс Уайт през 2002-ра.
Изгуби останалата част от предобеда за квалификационния курс по стрелба и политика на Управлението, който се провеждаше два пъти годишно. Първо; в продължение на един час го осведомиха за най-новите съдебни решения, свързани с полицейската работа, и съответните промени в политиката на ЛАПУ. Разгледаха неотдавнашни случаи на стрелба и анализираха къде полицаите са допуснали грешки. После отиде на стрелбището, където трябваше да стреля, за да се поддържа във форма. Инструкторът му беше стар приятел и го разпита за дъщеря му. Това даде идея на Бош за нещо, което с Мади да направят през уикенда.