Сега трябваше да се свърже с редактора на Анеке в „Берлингске Тидене“. Сравни посоченото от Хенрик име, Яник Фрей, с публикациите в пресата и докладите в дневника на убийството. Имената не съвпадаха. В материалите, излезли след безредиците, се цитираше някой си Арне Хааган. В следствената хронология също пишеше, че детективите от СРПИВБ са разговаряли с него за Йесперсен.
Бош не успя да си обясни това противоречие. Намери телефонния номер на вестника в Гугъл и го набра. Предполагаше, че в редакцията все има някой, въпреки късния час.
— Redaktionen, goddag.
Беше забравил за езиковия проблем, с който можеше да се сблъска. Не знаеше дали жената, която отговори на обаждането му, казва името си или нещо на датски.
— Nyhedsredaktionen, kan jeg hjcelpe?
— Ъъъ, здравейте. Говорите ли английски?
— Малко. С какво мога да ви помогна?
Бош си погледна бележките.
— Търся Арне Хааган или Яник Фрей, моля.
Последва кратка пауза.
Господин Хааган почина.
— Починал ли е? Ъъъ, ами господин Фрей?
— Тук няма такъв.
— Ъъъ, кога е починал господин Хааган?
— Ммм, изчакайте момент.
Стори му се, че чака почти пет минута. Заоглежда се и видя, че О’Тул го наблюдава през прозореца на кабинета си. Лейтенантът имитира стрелба с въображаем пистолет и после направи жест с палци нагоре и въпросително вдигнати вежди. Бош знаеше, че пита дали е взел квалификационния изпит, и също отговори е палци нагоре, после се извърна. Накрая отсреща се разнесе мъжки глас. Човекът говореше английски отлично, с едва доловим акцент.
— Тук Микел Бон. С какво мога да ви помогна?
— Исках да разговарям с Арне Хааган, но жената преди вас каза, че бил починал. Вярно ли е?
— Да, Арне Хааган умря преди четири години. Може ли да попитам за целта на обаждането ви?
— Казвам се Хари Бош и съм детектив в Лосанджелиското полицейско управление. Разследвам извършеното преди двайсет години убийство на Анеке Йесперсен. Запознат ли сте със случая?
— Знам коя е Анеке Йесперсен. Тук всички сме запознати със случая. Арне Хааган е бил редактор във вестника по онова време, но се пенсионира и после почина.
— Ами някой си Яник Фрей, също редактор? Още ли е там?
— Яник Фрей… не, няма го.
— Кога е напуснал? Жив ли е?
— И той се пенсионира преди няколко години. Доколкото ми е известно, е жив.
— Знаете ли как бих могъл да се свържа с господин Фрей? Трябва да разговарям с него.
— Мога да проверя дали някой знае. Някой от литературните редактори може още да е във връзка с него.
Бихте ли ми казали дали по делото има някакво движение? Аз съм репортер и бих искал да…
— Следствието не е приключено. Аз го водя, но иначе няма нищо ново. Едва започвам.
— Ясно. Ще ви се обадя, за да ви дам контактната информация.
— Предпочитам да изчакам, докато я намерите.
Последва пауза.
— Разбирам. Добре, ще се опитам да побързам.
Включиха го на изчакване. Този път Бош не погледна към кабинета на лейтенанта.
— Детектив Бош?
Бон се бе върнал.
— Да?
— Намерих имейл адреса на Яник Фрей.
— А телефонен номер?
— В момента не разполагаме с такъв. Ще продължа да търся и ще ви се обадя. Искате ли все пак да ви дам имейла?
— Да, моля.
Хари го записа, после продиктува на Бон собствения си имейл адрес и телефон.
— Желая ви успех, детектив — каза датчанинът.
— Благодаря.
— Знаете ли, когато се е случило, не работех тук. Но преди десет години вече работех в редакцията и си спомням, че публикувахме голям материал за Анеке. Искате ли да го видите?
Бош се поколеба.
— На датски е, нали?
— Да, но в интернет има няколко сайта за превод, можете да ги използвате.
Хари не беше сигурен какво иска да каже, но го помоли да му прати линк към публикацията. След това отново му благодари и затвори.
9.
Бош осъзна, че умира от глад. Слезе с асансьора във фоайето, излезе през главния вход и пресече площада. Възнамеряваше да си вземе сандвич с печено говеждо от „Филипс“, но джиесемът му започна да звъни още преди да пресече Първа улица. Обаждаше се Джорди Гант.
— Пипнахме твоя човек, Хари.
— Дребосъка ли?