— Да. Току-що ми се обади един от моите хора. Задържали го на излизане от „Макдоналдс“ на Норманди. Един от патрулните, на които казах сутринта на развода, имал снимката му на сенника в колата. И естествено, оказал се Дребосъка.
— Къде са го отвели?
— В участъка на Седемдесет и седма. В момента го регистрират на основание на заповедта за арест. Предполагам, че ако побързаш, ще стигнеш там преди да е повикал адвокат.
— Тръгвам.
— Нещо против да дойда и аз?
— Не, разбира се. Ще се видим там.
В разредения обеден трафик пътят до участъка на Седемдесет и седма улица му отне само двайсет минути, през които обмисляше как да подходи с Уошбърн. Не разполагаше срещу него с нищо друго, освен интуиция, която се основаваше на близостта му с местопрестъплението. Абсолютно никакви улики, нищо сигурно. Струваше му се, че единственият шанс е да разиграе театър. Да убеди Дребосъка, че знае нещо, и да използва лъжата, за да измъкне от него признание. Възможно най-слабият подход, особено със заподозрян, който няколко пъти си е имал вземане-даване с полицията. Друго обаче не му оставаше.
Гант вече го чакаше в участъка.
— Наредих да го преместят в детективското бюро. Готов ли си?
Бош забеляза кутия донъти „Криспи Крийм“ на плота зад бюрото на лейтенанта, който ръководеше патрулната служба. Беше отворена и вътре имаше само три донъта. Сигурно бяха останали още от сутрешния развод.
— Нещо против да си взема един? — И посочи кутията.
— Заповядай — отвърна Гант.
Хари си взе донът с глазура и го изяде на четири хапки, докато следваше Гант по задния коридор към детективското бюро.
Влязоха в огромно помещение с бюра, кантонерки и камари документи. Повечето работни места пустееха — детективите или бяха по задачи, или в обедна почивка. На едно от бюрата Бош видя кутия салфетки и си взе три, за да избърше захарта от пръстите си.
Пред вратата на едната от двете стаи за разпити седеше патрулен полицай. При приближаването на Гант и Бош се изправи и Гант го представи като Крие Мърсър, полицая, забелязал Дребосъка.
— Браво — похвали го Хари, докато се ръкуваше с него. — Прочете ли му стихотворението?
С други думи, конституционните права на арестанта.
— Да.
— Хубаво.
— Благодаря, Крие — каза Гант. — Нататък ще го поемем ние.
Полицаят иронично отдаде чест и се отдалечи. Гант погледна Бош.
— Някакъв конкретен подход, който искаш да приложим?
— Имаме ли срещу него нещо освен заповедта за арест?
— Почти нищо. Носел е четиринайсет грама трева.
Бош се намръщи. Не беше много.
— Освен това е имал шестстотин долара в брой.
Хари кимна. Това малко оправяше нещата. Може би щеше да успее да използва този факт, стига Уошбърн да не беше съвсем наясно с актуалното законодателство за наркотиците.
— Ще му разиграя театър, ще се опитам да го накарам сам да се инкриминира. Струва ми се, че това е единственият ни шанс. Да го приклещим, за да се разприказва.
— Добре. Ще се включа, ако се наложи.
На стената между вратите на двете стаи за разпити имаше кутия с бланки. Бош извади стандартна бланка за отказ от права, сгъна я и я пъхна във вътрешния джоб на сакото си.
— Отвори и ме пусни да вляза пръв.
Гант го направи и Хари с мрачно изражение влезе в стаята. Уошбърн седеше на малка маса. Китките му бяха заключени в окови, монтирани зад облегалката на стола. Както посочваше прякорът му, той беше дребен на ръст и носеше торбести дрехи, които донякъде скриваха този факт. На масата имаше найлонов плик с нещата, открити в дрехите му при ареста. Бош се настани срещу него. Гант придърпа третия стол до вратата и седна там, сякаш на пост — на около метър зад лявото рамо на колегата си.
Хари вдигна плика и разгледа съдържанието му. Портфейл, джиесем, връзка ключове, пачка пари и пликче с марихуана.
— Чарлз Уошбърн — започна той. — Викат ти Дребосъка, нали?
Премести поглед от плика към арестанта и след като не получи отговор, отново сведе очи и поклати глава.
— Имаш проблем, Дребосък. Знаеш ли какъв?
— Не ми пука.
— Знаеш ли какво не виждам в тоя плик?
— Не ме интересува.
— Не виждам лула, нито поне книжки. И после идва тая тлъста пачка, дето върви с дрогата. Знаеш какво значи тая комбинация, нали?
— Значи т’ва, че ще ми дадете да се обадя на адвоката си. И не се хаби да ми приказваш, щото нищо нема да ти кажа. Само ми дай телефона да звънна на моя човек.