Дребосъка се опита да се изправи, но оковите го задържаха на стола му.
— К’ва бяла кучка?! А бе, човек, к’ви ги дрънкаш? За Латиша ли говориш? Метнала те е. Просто е искала да ми направи беля, щото не съм й плащал четири месеца. Тая лъжлива курва може да ти каже ’сичко.
Бош опря лакти на масата и приближи лице към арестанта.
— Аз не издавам информаторите си, Чарлз. Но те уверявам, че здравата си загазил, защото проверих тези сведения и се оказа, че през деветдесет и втора на уличката точно зад твоята къща е била убита бяла жена. Тъй че това не са измислици.
Очите на Уошбърн проблеснаха.
— Оная репортерка по време на безредиците ли имаш предвид? Нема как да ми го припишеш т’ва бе, човек. Тука съм чист и ’земи да кажеш на оная твоя свидетелка, че лъже и че лошо й се пише.
— Не съм сигурен, че трябва да заплашваш свидетелка пред двама служители на закона, Чарлз. Само да се случи нещо с Латиша, независимо дали наистина тя е свидетелката, ти ще си първият, който ще си изпати, разбираш ли?
Уошбърн не отговори и Бош продължи да го притиска.
— Всъщност имам още един свидетел, Чарлз. Човек от квартала, който твърди, че по онова време си имал пистолет. Берета по-точно, а точно с такова оръжие е убита жената на уличката.
— Оня пистолет ли? Оня пистолет го намерих в задния двор бе, човек!
Ето! Уошбърн беше направил признание. Ала в същото време даваше и правдоподобно обяснение. Изглеждаше прекалено искрено и спонтанно, за да е измислено. Хари трябваше да го приеме.
— Във вашия заден двор ли? Искаш да повярвам, че просто си го намерил в задния ви двор?!
— Виж бе, човек, тогава бех на шеснайсе. Майка ми даже не ме пускаше да излизам по време на безредиците. Беше ми турила катинар на вратата на спалнята и решетки на прозореца и тогава ме заключи вътре бе, човек. Иди я питай.
— Тогава кога си намерил пистолета?
— След като ’сичко свърши бе, човек. Косях моравата и той си лежеше в тревата. Не знаех откъде се е ’зел. Даже не знаех за онова убийство, преди майка ми да ми каже, че от полицията идвали да разпитват за него.
— Ти каза ли на майка си за пистолета?
— Да бе, ще й казвам! Пък и той вече не беше у мене.
Бош хвърли поглед към Гант. Започваше да излиза от свои води. Разказът на Уошбърн притежаваше отчаянието и изчерпателността на истина. Убиецът на Йесперсен можеше да е хвърлил оръжието през оградата, за да се отърве от него.
Гант забеляза погледа му, изправи се и придърпа стола си до неговия. Включваше се в играта на равни начала.
— Това е нещо сериозно, Чарлз — заяви Гант с глас, който напълно разкриваше тази сериозност. — Трябва да си наясно, че за тая работа знаем повече, отколкото ти изобщо можеш да научиш. Ако не ни баламосваш, имаш шанс да се измъкнеш. Ако ни лъжеш, ще разберем.
— Добре — покорно отвърна Дребосъка. — К’во иска те да ви кажа?
— Искаме да ни кажеш какво си направил с оня пистолет преди двайсет години.
— Дадох го. Първо го скрих, после го дадох.
— На кого?
— На един познат, ама него вече го нема.
— Втори път няма да те питам. На кого?
— Казваше се Трумънд. Викаха му Тру Стори, ама не знам дали му е т’ва истинското име.
— А фамилията?
Гант прилагаше обичайната методика за водене на разпит и задаваше въпроси, чиито отговори вече знае. По този начин се преценяваше достоверността на обекта и понякога се получаваше стратегическо предимство, защото обектът си мислеше, че разпитващият знае по-малко.
— Не’ам представа бе, човек. Той умре. Очистиха го преди неколко години.
— Кой го очисти?
— Не знам. Бил на улицата и некой го гръмнал, чаткаш ли? Случва се.
Гант се отпусна назад, с което даваше знак на Бош да поеме нататък, ако иска.
Хари искаше.
— Разкажи ми за пистолета.
— Берета, ти сам го рече. Черна.
— Къде точно на двора я намери?
— Къде ами… до люлката. Просто си лежеше на тревата. Не го видех и минах отгоре му с косачката — върху метала остана адски голема драскотина.
— Къде точно?
— Отстрани на цевта.
Бош знаеше, че драскотината може да им помогне да идентифицират пистолета, ако изобщо го открият. Нещо повече, тя щеше да потвърди разказа на Уошбърн.