— Оръжието работеше ли?
— А, работеше си. Идеално си работеше. Гръмнах с него веднага, пуснах един в оградата. Шашнах се бе, едва бех натиснал спусъка.
— Майка ти чу ли изстрела?
— Да. И изскочи навънка, ама аз го бях пъхнал в панталона си, под ризата. Избудалках я, че е от отработените газове на косачката.
Бош се замисли за куршума в оградата. Ако още беше там, той щеше да потвърди версията на Уошбърн още повече.
— Добре, казваш, че майка ти те заключила в твоята стая по време на безредиците, нали така?
— Да.
— Хубаво. А кога намери пистолета? Безредиците общо взето свършиха за три дни. Последната нощ беше първи май. Спомняш ли си кога намери пистолета?
Дребосъка поклати глава.
— Т’ва е адски отдавна бе, човек. Не си спомням кой ден беше. Помня само, че го намерих.
— Защо го даде на Тру Стори?
— Щото беше уличен бос, зат’ва.
— Искаш да кажеш, че е бил бос в Ролинг Сикстис, така ли?
— Точно така!
Бош се озърна към колегата си и Гант пое щафетата.
— Ти каза „Трумънд“. Имаш предвид Трумънт, нали? Трумънт Стори?
— Сигур. Не го познавах чак толкоз добре.
— Тогава защо му даде пистолета?
— Щото исках да се запозная с него. Исках да се издигна, чаткаш ли?
— И успя ли?
— Тц. Опандизиха ме и ме пратиха в изправителния дом в Силмар. За две години. После вече си бех изпуснал шанса.
Един от най-големите центрове за задържане на непълнолетни се намираше в Силмар, в северния край на Сан Фернандо Вали. Специализираните съдилища често пращаха непълнолетните престъпници в центрове далеч от техните квартали, за да прекъснат връзките им с бандите.
— После виждал ли си пак същия пистолет? — попита Гант.
— Не, никога — отвърна Уошбърн.
— Ами Тру Стори? — обади се Бош. — Виждал ли си го пак?
— Меркал съм го на улицата, ама даже не съм приказвал с него.
Хари изчака да види дали Уошбърн ще каже още нещо. Арестантът мълчеше.
— Добре, чакай тука, Дребосък — рече Бош.
Изправи се, потупа Гант по рамото и двамата излязоха от стаята за разпити и затвориха вратата. Гант сви рамене и каза:
— Връзва се.
Бош неохотно кимна. Версията на Уошбърн наистина звучеше правдоподобно. Правдоподобността обаче нямаше значение. Гангстерът признаваше, че е намерил пистолета в задния си двор. Това най-вероятно беше оръжието, което търсеше Хари, но нямаше никакви доказателства, също както нямаше доказателства и че връзката на Дребосъка с убийството на Анеке Йесперсен наистина е такава, каквато твърдеше той.
— Какво да го правим? — попита Гант.
— Аз приключих с него. Задръж го на основание на заповедта за арест и тревата, обаче му дай да разбере, че Латиша не го е издала, нито пък някой друг.
— Дадено. Съжалявам, че не се получи, Хари.
— Да. Мислех си…
— Какво?
— За Трумънт Стори. Ами ако не са го очистили със собствения му пистолет?
Гант поглади брадичката си.
— Това е било почти преди три години.
— Да, знам. Малко е вероятно. Само че има петгодишен промеждутък, докато Стори е бил в затвора в Пеликан Бей. Никой не е използвал пистолета. Защото е бил скрит.
Гант кимна.
— Живял е на Седемдесет и трета. Преди около година ми се случи да отида в тоя квартал по една програма за връзки с обществеността, която провеждахме. Почуках на вратата и майката на детето му още живееше там.
Беше ред на Бош да кимне.
— Знаеш ли дали следователите, които са поели неговото убийство, изобщо са проверявали къщата?
Гант поклати глава.
— Нямам представа, Хари, но предполагам, не особено сериозно. Не и без заповед за обиск, искам да кажа. Мога да питам.
Бош отново кимна и тръгна към изхода.
— Обади се да ми кажеш. Ако не са я претърсвали, може да го направя аз.
— Възможно е да си струва — съгласи се Гант. — Обаче имай предвид, мадамата на Стори беше кораво бандитско момиче. Дяволите да го вземат, сигурно щеше да е на върха на пирамидата, ако имаше съответния орган. Биваше си я.
Хари се замисли над думите му.
— Това може да се окаже в наша полза. Но не знам дали има въз основа на какво да получим заповед.
Говореше за необходимото достатъчно основание за издаване на заповед за обиск на някогашния дом на Трумънт Стори почти три години след смъртта му. Най-добре щеше да е изобщо да не се налага да се обръщат към съдия. Най-добре щеше да е да бъдат поканени в къщата. А при майсторски изигран театър и най-малко вероятният човек можеше да им отправи такава малко вероятна покана.