— Какво става, господин лейтенант? Тъкмо съм набрал инерция по делото Йесперсен. Защо го възлагате на мене?
— Вчера ми каза, че Йесперсен буксува.
— Не съм казвал, че буксува. Казах, че не е ПДС.
Бош изведнъж разбра какво става. Свърза нещо, което беше чул от Джорди Грант, с това, което се опитваше да направи О’Тул. А и знаеше, че предишния следобед лейтенантът е участвал в ежеседмичното заседание на командния състав на десетия етаж. Обърна се и тръгна към вратата.
— Хари, къде отиваш?
— Дайте го на Джексън — отвърна детективът, без да се обръща. — Той е свободен в момента.
— Давам го на тебе. Ей!
Бош мина по централната пътека и излезе във фоайето с асансьорите. О’Тул не го последва и това беше добър признак. Бош най-много мразеше две неща: политиката и бюрокрацията. А О’Тул се занимаваше и с двете — макар и не непременно по собствено желание.
Качи се с асансьора на десетия етаж и влезе през отворената врата на канцеларията на началника на полицията. В преддверието имаше четири бюра. Зад три от тях седяха униформени полицаи, а зад четвъртото — Алта Роуз, може би най-влиятелната цивилна служителка в Управлението. Тя вардеше входа на кабинета на началника вече близо трийсет години, комбинация от питбул и нежен символ на ЛАПУ. Онези, които я взимаха за обикновена секретарка, бъркаха. Роуз подготвяше програмата на началника и обикновено тъкмо тя му казваше къде и кога да ходи.
През годините бяха викали Хари в канцеларията достатъчно често и тя го познаваше добре. Усмихна му се любезно.
— Как сте, детектив Бош?
— Благодаря, добре, госпожо Роуз. Как вървят нещата тук?
— Едва ли биха могли да са по-добре. Но, съжалявам, днес ви нямам в графика на началника. Да не съм допуснала някаква грешка?
— Не, няма грешка, госпожо Роуз. Просто се надявах Марти… тъй де, началникът… да има пет минути за мене.
Тя за миг сведе поглед към телефона на бюрото си. Лампичката на една от линиите светеше в червено.
— Уф, в момента тъкмо води разговор.
Ала Бош знаеше, че тази лампичка свети винаги, просто за да позволява на Алта Роуз да отпраща хората, ако се наложи. Бившата му партньорка Киз Райдър беше работила известно време в канцеларията на началника и му бе разкрила тайната.
— Освен това има среща навън и трябва да излезе веднага щом…
— Три минути, госпожо Роуз. Просто го попитайте. Мисля, че сигурно даже ме очаква.
Алта Роуз се намръщи, но стана от бюрото си и изчезна зад голямата врата на полицейската светая светих. Бош зачака.
Началник Мартин Мейкок се беше издигнал от редови полицай. Преди двайсет и пет години двамата бяха колеги в отдел „Убийства“. Макар и не като партньори, бяха работили заедно в различни спецчасти, главно по разследването на Майстора на кукли, завършило с това, че Хари застреля злополучно известния сериен убиец. Името на красивия и изключително кадърен Мейкок се помнеше лесно. Той използва вниманието на медиите в онези големи дела, за да се изстреля нагоре в командната йерархия на Управлението, и в крайна сметка полицейската комисия го назначи за началник.
Отначало полицаите бяха въодушевени от издигането на местен детектив чак на десетия етаж. Три години след назначаването му обаче меденият месец отдавна беше свършил. Мейкок ръководеше управление, парализирано от замразяване на щатовете, опустошително орязване на бюджета и всевъзможни скандали, разразяващи се през няколко месеца. Престъпността рязко намаляваше, ала това не му носеше признание и политическо влияние. Нещо повече, полицаите започнаха да го смятат за политик, който повече се стреми да го показват по централните новини, отколкото да се появява на разводите или на местата, където са били застреляни ченгета.
Бош запази доверието си в него по-дълго, а предната година неволно му бе помогнал да спечели опасна политическа битка с един общински съветник — най-злостния критик на Управлението. Оказа се инсценировка, в която Киз Райдър бе използвала Хари. Повишиха я в капитан и сега ръководеше участъка в Уест Вали. Но оттогава Бош не бе разговарял нито с нея, нито с началника.
Алта Роуз се върна и каза:
— Имате пет минути, детектив Бош.
— Благодаря, госпожо Роуз.
Той влезе и завари Мейкок да седи зад голямо бюро, отрупано с джунджурии и сувенири. Огромният кабинет имаше голям балкон, заседателна зала с три и половина метрова маса и разкошен изглед към центъра на града.
— Хари Бош — предчувствах, че днес ще те видя.