— К’во, c’a ли бе? Вънка е тъмно бе, човек.
— Имаме фенерчета, Дребосък — осведоми го Бош.
— На ник’во следствие не съдействам бе, човек, и си я дръжте за вас си тая работа с тантото. Казах ви за Стори, щото е мъртъв. C’a можете пак да ме върнете в маймунарника.
И понечи да се изправи, но Гант го тупна по рамото — хем дружелюбно, хем да го задържи на стола.
— Не, няма да ни съдействаш срещу никого. Нищо подобно. Просто ще ни заведеш при оня куршум. От тебе се иска само това.
— Само т’ва ли?
Очите му се заковаха в кутията на масата. Гант погледна към Бош и той пое щафетата.
— Искаме и да погледнеш няколко пистолета и да видиш дали ще успееш да разпознаеш оня, който си намерил преди двайсет години. Пистолета, който си дал на Трумънт Стори.
Хари се наведе напред и отвори кутията. Освен онзи, който им беше дала Гейл Бриско, вътре бяха поставили два незаредени деветмилиметрови пистолета в найлонови пликове за веществени доказателства. Той ги извади и ги сложи на масата, после свали кутията на пода. Гант отключи белезниците на Уошбърн.
Дребосъка разгледа беретата от дома на Трумънт Стори най-накрая. Обърна я от двете страни и кимна.
— Тоя е.
— Сигурен ли си? — попита Бош.
Арестантът прокара показалец по лявата страна на беретата.
— Оправили са драскотината. Ама я усещам на пипане. Т’ва е от ножа на косачката. Мисля, че е тоя.
— Не искам да мислиш. Това ли е оръжието, което си намерил?
— Да бе, човек, т’ва е.
Хари го взе и изпъна найлона върху рамата, там, където трябваше да е серийният номер.
— Хубаво го погледни. Така ли беше, когато го намери?
— К’во да гледам?
— Не се прави на глупак, Чарлз. Серийния номер го няма. Така ли беше, когато го намери?
— Драскотините ли имаш предвид? От косачката са.
— Не са от косачката. Направено е с пила. Сигурен ли си, че е бил така, когато си го намерил?
— А бе, човек, след двайсе години в нищо не съм сигурен. К’во искаш от мене? Не помня.
Бош започваше да се ядосва от маймунджилъците му.
— Ти ли го направи, Чарлз? За да е по-ценен за човек като Тру Стори ли?
— Не бе, човек, не съм.
— Я ми кажи тогава, колко пистолета си намирал през живота си?
— Само тоя.
— Добре, и веднага щом си го намерил, си разбрал, че е ценен, нали така? Разбрал си, че можеш да го дадеш на уличния бос и да получиш нещо в замяна. Че може да те приемат в организацията, нали така? Стига си ми се правил, че не помниш. Ако серийния номер го е нямало, когато си го намерил, ти си щял да кажеш на Трумънт Стори, че го няма, защото си знаел, че това ще е плюс за него. Е, как беше, Чарлз?
— Да бе, човек, немаше го. Доволен ли си? Немаше го. Намерих го без сериен номер, тъй и казах на Тру, мани ми се от главата.
Бош — беше се навел над масата към Уошбърн — се отпусна назад.
— Добре. Благодаря ти, Чарлз.
Това признание беше важно, защото потвърждаваше нещо за начина, по който убиецът на Анеке Йесперсен е извършил престъплението. До този момент Хари си блъскаше главата над въпроса защо убиецът с хвърлил пистолета през оградата. Дали на уличката се е случило нещо, което го е принудило да се избави от оръжието? Или изстрелът е привлякъл хора? Фактът, че е използвал пистолет, който е смятал за непроследим, донякъде осветляваше причината. При отсъствието на сериен номер убиецът трябваше да е смятал, че могат да го свържат с убийството само ако го заловят с оръжието. И че най-добрият начин да избегне това с бързо да се отърве от него. Това обясняваше защо пистолетът е бил хвърлен през оградата.
Бош винаги се стремеше да си разтълкува последователността на събитията в едно престъпление.
— C’a ше свалите ли тея обвинения, а? — попита Уошбърн.
Хари се отърси от мислите си и го погледна.
— Не, още не. Остава да намерим оня куршум.
— За к’во ви е? Нали имате пистолета?
— Защото ще ни помогне да разкажем историята. Съдебните заседатели обичат подробностите. Да вървим.
Бош се изправи и прибра трите пистолета в кутията. Гант протегна белезниците и даде знак на Уошбърн да стане. Дребосъка не се подчини и продължи да протестира.
— Нали ти казах къде е бе, човек?! За к’во съм ви аз?