— Извинявай, това имах предвид и аз.
Зачака, но разговорът очевидно нямаше да продължи. Зачуди се дали като омаловажава случая, дъщеря му иска да каже, че всъщност е сериозно. Щеше му се Мади да откъсне поглед от книгата, докато разговарят, но тя дочиташе последната глава.
Остави я да чете и излезе с бирата на задната веранда, за да погледа града. От студения свеж въздух светлините в каньона и по магистралата изглеждаха по-ярки и ясни. Хладните вечери винаги го караха да се чувства самотен. Студът проникваше в гръбнака му и оставаше там, навяваше му мисли за нещата, които е изгубил.
Обърна се и се загледа през стъклото в дъщеря си на дивана. Когато стигна до последната страница, Мади заплака.
13.
В четвъртък сутринта Бош спря на паркинга пред Регионалната лаборатория по криминалистика минути след шест. Утрото едва започваше да огрява небето над Източен Лос Анджелис. В този ранен час кампусът на Калифорнийския щатски университет тънеше в тишина. Хари си избра място, от което можеше да наблюдава как служителите в лабораторията паркират и се насочват към сградата, отпи глътка кафе и зачака.
В 06.25 видя човека, който му трябваше, остави кафето си, пъхна плика с пистолета под мишница и тръгна между колите, за да пресече пътя на жертвата си. Настигна я тъкмо преди да влезе във входа на построената от камък и стъкло сграда.
— Пит Патлака — тъкмо на тебе се надявах да попадна. Даже отивам на третия етаж.
Хари отвори вратата пред Питър Сарджънт, ветеран в балистичния отдел на лабораторията. В миналото бяха работили заедно по няколко случая.
Сарджънт отключи електронния портал със служебната си карта. Бош показа легитимацията си на охранителя зад бюрото, влезе след криминалиста и се качи с него в асансьора.
— Какво има, Хари? Май ме причакваше там отпред.
Бош се усмихна широко, сякаш искаше да каже:
„Уф, хвана ме“, и кимна.
— Да, има нещо такова. Защото имам нужда тъкмо от Пит Патлака.
Преди няколко години в „Лос Анджелис Таймс“ му бяха лепнали този прякор в заглавие на репортаж за неуморната му работа при свързването на пистолет Кар П9 с куршуми от четири уж нямащи нищо общо помежду си убийства. Той беше главен свидетел в успешния съдебен процес срещу изпълнител на поръчкови убийства за мафията.
— Какъв е случаят? — попита Сарджънт.
— Убийство отпреди двайсет години. Вчера най-после намерихме оръжието на убийството, почти сто процента сме сигурни в това. Искам да сравним куршума, но също и да се опитаме да възстановим серийния номер. Това е най-главното. Мисля, че ако имаме номера, той ще ни отведе при заподозрения. И ще разрешим случая.
— Съвсем просто, а?
И докато вратата на третия етаж се отваряше, взе плика с пистолета.
— Е, и двамата знаем, че нищо не е просто. Обаче следствието набра доста инерция и не искам да я изгубя.
— Номерът изпилен ли е, или прогорен с киселина?
Вече вървяха по коридора към двукрилата врата на балистичния отдел.
— Струва ми се, че е изпилен. Ама ти можеш да го възстановиш, нали?
— Понякога успяваме — поне частично. Но ти е известно, че процесът отнема четири часа, нали така? Половин ден. Известно ти е също, че си има ред. Събрала се е опашка за пет седмици и не можеш да се пререждаш.
Бош беше подготвен за това.
— Не се пререждам. Просто се чудех дали не можеш да му хвърлиш едно око през обедната си почивка и ако изглежда обещаващо, да го накиснеш в оная твоя вълшебна отвара и да го провериш след работа. Четири часа, но без да отнема работно време.
Разпери ръце, като че ли обясняваше нещо възхитително просто, и добави:
— Редът си остава ненарушен и никой няма да се сърди.
Сарджънт се усмихна, вдигна ръка и въведе кода за отключване на вратата: 1–8–5–2, годината на основаване на „Смит & Уесън“.
— Не знам, Хари. Обедната ни почивка е само петдесет минути, а аз не си нося обяда като някои други.
— Точно затова трябва да ми кажеш какво искаш за обяд, за да ти го донеса в единайсет и петнайсет.
— Сериозно ли?
— Сериозно.
Сарджънт го поведе към работното си място, тапицирана табуретка и висока маса, отрупана с части от оръжия, цеви и няколко плика за веществени доказателства, съдържащи куршуми или пистолети. На стената над нея беше залепено заглавието в „Таймс“: