— Ти си шефът — отвърна Бош. — Що се отнася до мен, колкото по-бързо, толкова по-добре.
— Е, да видим какво ще се случи.
Криминалистът долепи до долната страна на пистолета, точно под затвора, голям кръгъл магнит.
— Първо го намагнетизираме…
След това се пресегна към една от лавиците над масата и взе някакъв спрей. Разклати го и го насочи към оръжието.
— Сега прилагаме патентованата рецепта на Пит Патлака с желязо и масло…
Бош се наведе по-близо, докато Сарджънт пръскаше пистолета.
— Желязо и масло ли?
— Маслото е достатъчно гъсто, за да задържи намагнитизирания железен прах. Пръскаш го с него и магнитът ще притегли праха към повърхността на оръжието. Там, където е щампован серийният номер и металът е по-плътен, магнитното притегляне е по-силно. Железният прах би трябвало да очертае номера. Поне на теория.
— Колко време ще отнеме?
— Не много. Ако стане, стане. Ако не, продължаваме с киселина, обаче това най-вероятно ще повреди пистолета. Ето защо избягваме да го правим, преди да е приключила балистичната експертиза. Имаш ли някой предвид за нея?
— Още не.
Сарджънт говореше за анализа, който щеше да потвърди, че куршумът, убил Анеке Йесперсен, е изстрелян от пистолета пред тях. Хари беше убеден в това, но трябваше да получи криминалистично доказателство. Нарочно минаваше по този заобиколен път, за да не изгуби набраната скорост. Искаше серийния номер, за да може да проследи произхода на оръжието, ала знаеше и че ако процедурата с маслото и железния прах не даде резултат, ще се наложи да намали темпото и да продължи по каналния ред. И като се имаше предвид докладната на О’Тул до БПС, забавянето напълно щеше да спре следствието — точно както се надяваше лейтенантът, за да получи одобрението на началника на полицията.
— Тогава да се надяваме, че ще стане — каза Сарджънт и изтръгна Бош от мислите му.
— Да — отвърна Хари. — Да почакам ли, или ще ми се обадиш?
— Ще го оставя да поседи така четирийсетина минути. Можеш да почакаш, ако искаш.
— Знаеш ли какво, обади ми се веднага щом имаш резултат.
— Дадено, Хари. Мерси за сандвича.
— Мерси за услугата, Пит.
През отделни периоди от кариерата си Бош знаеше наизуст номера на Службата за правна помощ в Полицейския съюз за защита. Но когато се върна в колата си и отвори телефона си да позвъни в Службата във връзка с проблема с О’Тул, установи, че го е забравил.
Докато гледаше телефона в ръката си, той завибрира. На дисплея се появи знак плюс, следван от низ цифри. Международно обаждане.
— Хари Бош.
— Обажда се Бон, детектив Бош. Господин Яник също е на линия. Можете ли да разговаряте с него? Аз ще ви превеждам.
— Да, изчакайте един момент.
Бош остави телефона на седалката, докато си извади бележник и химикалка.
Добре, готов съм. Господин Яник, чувате ли ме?
Последва нещо, което трябваше да е превод на въпроса му на датски, след което се разнесе нов глас.
— Да, добър вечер, инспекторе. — Говореше със силен акцент, но се разбираше. — За съжаление говоря английски много зле.
— По-добре, отколкото аз — датски. Благодаря, че приехте да се чуем.
Бош преведе и с това започна накъсан трийсетминутен разговор, който не даде на Бош почти никаква информация, помагаща му да доизясни пътуването на Анеке Йесперсен до Лос Анджелис. Яник обаче му разкри подробности за характера и способностите на фоторепортерката, за решителния й подход към правенето на репортажи, независимо от риска и пречките. Ала когато Хари насочи въпросите си към разследваните от нея военни престъпления, пенсионираният редактор не можа да му даде сведения за вида на престъпленията, техните извършители и източника на информацията. Напомни, че Анеке е била на свободна практика и затова никога не разкривала материала си на редакцията. Прекалено често я били изигравали редактори, които изслушвали основните моменти от материала и без дори да й благодарят, възлагали репортажа на собствените си щатни репортери и фотографи.
Бош все повече се обезсърчаваше от бавния процес на превеждане, както и от съдържанието на вече преведените на английски отговори на Яник. Въпросите му се изчерпаха и той установи, че не е записал нищо в бележника си. Докато се чудеше какво още да попита, двамата му събеседници продължиха да разговарят на родния си език.
— Какво казва господин Яник? — попита Хари. — За какво си говорите?