Бош обаче запази оптимизма си. Беше извадил късмет с Пит Патлака и серийния номер. Нямаше основания да смята, че и занапред няма да е така.
Вля се в тежкия трафик на Сан Фернандо Роуд и потегли на юг. Нямаше представа колко ще му отнеме обратният път до дирекцията на полицията.
— Ъъъ… Хари? — каза Чу накрая.
— Да?
— Идва да те търси една от Вътрешния. Искаше да разговаря с теб.
Толкова за късмета му. О’Тул сигурно бе подал докладната до БПС, което повечето ченгета все още наричаха Вътрешен отдел въпреки новото му официално наименование.
— Как се казва? Още ли е там?
— Представи се като детектив Менденхол. Влезе за малко при О’Тул и затвори вратата, но според мен вече си е тръгнала.
— Добре, ще се оправя с това. Ти провери номера.
— Ясно де.
Бош затвори. Колите в неговата лента не помръдваха и не можеше да види нищо нататък, защото хъмвито пред него му скриваше гледката. Въздъхна и ядосано наду клаксона. Обзе го усещането, че изведнъж го е напуснал не само късметът. Губеше инерцията и оптимистичното си настроение. Внезапно се почувства така, сякаш се спуска мрак.
15.
Чу го нямаше. Хари погледна стенния часовник и видя, че е едва 15.00. Ако партньорът му си беше тръгнал по-рано, за да компенсира удълженото работно време предишния ден, без да провери серийните номера в база данните на правосъдното министерство, Бош щеше да побеснее. Отиде до бюрото на Чу и натисна шпацията на клавиатурата на компютъра му. Екранът се освети, но се появи поле за въвеждане на парола. Бош огледа бюрото в търсене на разпечатка с регистрации на оръжия, но не откри нищо. От отсрещната страна на високата метър и двайсет стеничка между кабинките работеше Рик Джексън и Бош го попита:
— Къде е Чу?
Джексън се поизправи на стола си и се заоглежда.
— Ами… тука беше. Може да е отишъл до кенефа.
Хари погледна към ъгловия кабинет просто да се увери, че партньорът му не разговаря насаме с О’Тул. Нямаше го и там. Лейтенантът се беше навел и пишеше нещо.
Бош отиде при своето бюро. И там нямаше разпечатки, но видя визитка, оставена от Нанси Менденхол, детектив III ранг от Бюрото за професионални стандарти.
— А, Хари… — тихо каза Джексън. — Чух, че О’Тул бил подал докладна срещу тебе.
— Да.
Бошлаф ли е?
— Да.
Колегата му поклати глава.
— Така си и мислех. Пълен задник.
Джексън работеше в Управлението от по-отдавна от всички в отдела освен Бош и знаеше, че накрая О’Тул ще пострада от собствената си игра повече, отколкото Хари. Никой в „Неприключени следствия“ вече нямаше да му има доверие. Никой нямаше да му казва повече от минимално необходимото. Някои ръководители вдъхновяваха хората си, други ги отвращаваха.
Бош седна. Вторачи се във визитката на Менденхол и се замисли дали да й се обади, да се изправи срещу измислицата, в която го обвиняват, и да реши проблема. Отвори средното чекмедже на бюрото си и извади стария си телефонен бележник е кожена подвързия — имаше го от трийсет години. Откри номера, който по-рано не можеше да си спомни, и позвъни в Службата за правна помощ в Полицейския съюз за защита. Съобщи името, чина и поста си в Управлението и каза, че трябва да разговаря с юридически съветник. Отговориха му, че в момента няма свободен, но че ще се свържат с него незабавно. Хари за малко да отбележи, че вече се бавят, ала просто благодари и затвори.
В същия момент върху бюрото му падна сянка и той вдигна глава. Беше О’Тул. Беше си облякъл сакото и това подсказа на Бош, че сигурно отива на десетия етаж.
— Къде беше, детектив?
— В лабораторията по криминалистика, за балистична експертиза.
Лейтенантът се замисли, сякаш запечатваше отговора в паметта си, за да може по-късно да провери верността му.
— При Пит Сарджънт — добави Хари. — Обадете му се. После обядвахме. Надявам се, че това не е нарушение на правилника.
О’Тул не обърна внимание на язвителната забележка, наведе се и посочи с показалец визитката на Менденхол.