— Ей… ъъъ, Чу… ъъъ, Дейвид.
Партньорът му се обърна.
— Не мога да те използвам за защитник, защото Менденхол сигурно ще трябва да разговаря с теб за случая. Ще бъдеш свидетел.
Чу кимна.
— Разбираш ли?
— Естествено, Хари. Разбирам.
И това, че постоянно те наричам с фамилията ти, не е неуважение. Просто така се обръщам към всички.
Половинчатото извинение на Бош, изглежда, смути Чу и той повтори:
— Естествено, Хари. Разбирам.
— Значи всичко е наред, нали?
— Да, наред е.
Хубаво.
Част 2
Образ и слово
16.
Бош беше преполовил дисковете на Арт Пепър, които дъщеря му му беше подарила за рождения му ден. В момента слушаше разкошна версия на „Патриша“, записана преди три десетилетия в един клуб в Кройдън, Англия — по време на завръщането на музиканта след дългите години наркозависимост и присъди. Онази вечер през 1981-ва той бе невероятен. Дори само с тази песен Пепър доказваше, че никой никога няма да свири по-добре, мислеше си Хари. Не знаеше точно какво означава думата „ефирен“, но тъкмо тя му идваше наум. Съвършена песен, съвършен саксофон, съвършено взаимодействие между Пепър и другите трима от бенда — като движение на четирите пръста на една ръка. Съществуваха най-различни описания на джаз музиката. През годините му бяха попадали много от тях, в списания и върху обложки на плочи. Не винаги ги разбираше. Просто знаеше какво му харесва, и толкова. Въздействаща и безмилостна музика, и понякога тъжна.
Установи, че му е трудно да се съсредоточи върху компютърния екран, докато звучи песента, а тя продължи близо двайсет минути. Имаше „Патриша“ и на, други плочи и дискове — тя бе едно от най-известните парчета на Пепър. Ала никога не я беше слушал изпълнена с такава настойчива страст. Погледна дъщеря си, която четеше книга, изтегната на дивана. Пак им я бяха възложили от училище. Казваше се „Вината в нашите звезди“.
— За дъщеря му е — каза Хари.
Мади вдигна очи от книгата.
— Какво?
— Тази песен. „Патриша“. Написал я е за дъщеря си. Бил е далече от нея през дълги периоди от живота й, но я е обичал и му е липсвала. Можеш да го чуеш в нея, нали?
Мади се замисли за момент, после кимна.
— Да, струва ми се. Звучи почти като че ли саксофонът плаче.
Бош също кимна.
— Да, и ти го чуваш.
Върна се към работата си. Преглеждаше многобройните публикации, линкове за които му беше пратил с имейл Бон. Сред тях бяха последните четиринайсет репортажа и фотоесета на Анеке Йесперсен за „Берлингске Тидене“, както и материалът за десетата годишнина от смъртта й, пуснат от вестника през 2002-ра. Вървеше бавно, защото статиите бяха на датски и трябваше да използва един уебсайт за превод, като пействаше по един-два абзаца.
Анеке Йесперсен беше фотографирала и писала за кратката първа война в Залива от всички ъгли. Нейните образи и слово идваха от бойни полета, самолетни писти, командни постове, дори от един круизен кораб, който Съюзниците бяха използвали за отдих и възстановяване на военнослужещите. Материалите й в „Берлингске Тидене“ представяха журналист, документиращ нов тип война, битки с високотехнологични оръжия, изстрелвани светкавично от небето. Ала Йесперсен не бе стояла на безопасно разстояние. С пренасянето на сраженията на земята в операция „Пустинна сабя“ тя бе напредвала заедно със съюзническата армия, отразявайки превземането на столицата Кувейт и Ал Хафджи.
Нейните репортажи разказваха фактите, снимките й показваха цената. Имаше фотографии на американската казарма в Дахран, където при удар с ракета „Скъд“ бяха загинали двайсет и осем войници. Нямаше снимки на трупове, но димящите скелети на унищожени бронетранспортьори някак си предполагаха човешки жертви. Бяха заснети военнопленническите лагери в саудитската пустиня, където очите на иракските затворници излъчваха изтощение и страх. Обективът й запечатваше черния дим на кувейтските петролни полета, горящи зад отстъпващата иракска войска. А най-въздействащите й фотографии бяха от Пътя на смъртта — дълъг конвой вражески войски, наред с иракски и палестински цивилни, безпощадно бомбардирани от съюзническите сили.
Бош беше ходил на война. Война, която можеше да се опише с три думи: кал, кръв и смут. Ала там с другарите си бяха виждали отблизо хората, които убиват. Някои неща си спомняше кристално ясно — също като тези снимки на екрана. Спомените го връхлитаха най-често нощем, когато не можеше да заспи, или неочаквано, когато някаква банална гледка го навеждаше на асоциации с джунглите или тунелите. Познаваше войната от личен опит и образите и думите на Анеке Йесперсен бяха най-точното й представяне през погледа на журналист.