Оказваше се, че след примирието кореспондентката не се е върнала у дома. Че е останала в района месеци наред, отразявайки бежански лагери и разрушени села, хвърлените от Съюзниците усилия за възстановяване в така наречената операция „Осигури подкрепа“.
Ако изобщо имаше как да опознае невидимата личност зад обектива, онази, която държеше писалката, това бяха точно тези следвоенни репортажи и снимки.
Йесперсен търсеше майките и децата, най-тежко пострадалите, прокудените. Макар и само образи и слово, заедно те разкриваха човешката страна и цената на високотехнологичната война, нейните последици.
Може би се дължеше на акомпанимента на саксофона на Арт Пепър, но докато усърдно превеждаше и четеше материалите и гледаше снимките, Бош усещаше, че някак си се приближава до Анеке Йесперсен. Тя го докосваше през бездната на тези двайсет години и това още повече засилваше решимостта му. Преди две десетилетия той й се беше извинил. Сега й обещаваше. Щеше да открие кой й е отнел всичко.
Последната спирка в неговото дигитално пътешествие из живота и творчеството на Анеке Йесперсен беше мемориалният уебсайт, направен от брат й. За да влезе в него, трябваше да се регистрира с имейл адреса си, дигитален еквивалент на разписването в книга за съболезнования. Сайтът се състоеше от два раздела: фотографии, направени от Йесперсен, и нейни снимки.
Много от кадрите в първия раздел бяха от статиите, линкове на които му бе пратил Бон. Имаше много други фотоси за същите материали, някои дори по-добри от избраните за публикация, поне според Бош.
Вторият раздел по-скоро напомняше фотоалбум със снимки на Анеке — започваше от времето, когато е била слабичко момиченце с бялоруса коса. Хари ги прегледа и бързо стигна до серия фотографии, които журналистката си е правила сама. Всички бяха заснети пред различни огледала в продължение на няколко години. Йесперсен позираше с фотоапарат, провесен на ремък на шията й, държеше го на равнището на гърдите си и снимаше, без да гледа през визьора. Когато се разглеждаха заедно, по лицето й можеше да се проследи ходът на времето. Оставаше си все така красива, но очите й излъчваха все по-голяма мъдрост.
На последните снимки тя сякаш гледаше право и единствено в Бош. Детективът не можеше да откъсне очите си от нейните.
Имаше и раздел за коментари и детективът установи, че той съдържа най-различни текстове; започваше от 1996-а — тогава бе създаден сайтът. Те постепенно оредяваха и от предишната година имаше само един пост, от брат й. За да го прочете на английски, Хари го копира и пейстна в интернет преводача.
Анеке, времето не може да излекува твоето отсъствие. Винаги ще ни липсваш — като сестра, творец и приятел.
Бош излезе от сайта и затвори лаптопа. Приключваше работата за тази вечер и макар че се доближаваше към Анеке Йесперсен, в крайна сметка нямаше представа какво я е пратило в Съединените щати една година след „Пустинна буря“. Нито защо е дошла в Лос Анджелис. Нямаше репортажи за военни престъпления, нищо, което да предполага допълнително журналистическо разследване, камо ли пътуване до Лос Анджелис. Хари продължаваше да е в неведение по следите на какво е вървяла Анеке.
Погледна си часовника. Времето летеше. Вече минаваше единайсет, а на сутринта трябваше да става рано. Не беше забелязал и че дискът е свършил и музиката е стихнала. Дъщеря му спеше на дивана с книгата си и Бош се поколеба дали да я събуди, за да я прати да си легне, или просто да я завие и да не я смущава.
Изправи се и сухожилията му запротестираха, докато се протягаше. Вдигна кутията от пица от масичката и като куцукаше, бавно я занесе в кухнята и я остави върху кошчето за боклук. Погледна я и мислено се укори, че за пореден път е поставил работата си пред правилното хранене на дъщеря си.
Когато се върна в дневната, Маделин седеше на дивана, все още сънена, и прикриваше прозявката си с длан.
— Ей, късно е — каза Бош. — Време е за лягане.
— А, не е.
— Хайде, ела.
Тя стана и се облегна на него. Хари я прегърна през раменете и двамата тръгнаха по коридора към спалнята й.
— Утре пак си сама, малката. Ще се оправиш, нали?