— Виждаш ли жената на пейката? Със синьото сако?
— Да.
— Слизам да се срещна с нея за няколко минути. Искам просто да ни наблюдаваш и да ни снимаш с джиесема си. Ще го направиш ли?
— Разбира се. Но какво става?
— Сигурно нищо. Тя е от Бюрото за контрол и иска да ми даде нещо.
— Е?
— Изобщо не я познавам. Не пожела да се качи и ме предупреди да отида сам.
— Добре.
— Сигурно просто изпадам в параноя. Понеже О’Тул явно следи всеки мой ход…
— Май нямаше смисъл да му крещиш така. Като твой защитник, мисля, че не бива да…
— Майната му. Трябва да слизам. Ще наблюдаваш, нали?
— Разбира се.
— Мерси, приятел.
Бош го потупа по ръката и се отдалечи.
— Ти си най-параноичният човек, който познавам, знаеш ли? — подвикна подире му Джексън.
Хари присви очи с престорена подозрителност.
— Кой ти каза?
Джексън се засмя.
Бош слезе с асансьора и тръгна към жената. Беше около трийсет и пет годишна, със спортна фигура и късо подстригана кестенява коса. Първото му впечатление бе, че най-вероятно е опитна федерална агентка.
— Агент Уинго?
— Казахте две минути.
— Извинявайте, спря ме началникът ми, а той е адски досаден.
— Всичките са такива.
Това нейно изказване му допадна. Той седна до нея и погледна папката в ръцете й.
— Е, каква е тази потайност? Защо не пожелахте да се качите? Помня, че никой не искаше да идва в старата ни сграда, понеже щеше да се срути при първото земетресение от шеста степен по скалата на Рихтер. Сега обаче си имаме чисто нова дирекция. Пълна противоземетръсна безопасност. Можехте да дойдете и да ви разведа.
— Рейчъл Уолинг ме помоли за услуга, но можеше да гарантира за вас само дотолкова, нали разбирате какво имам предвид?
— Не. Какво ви е казала за мене?
— Предупреди ме, че вечно си навличате проблеми и че трябва да внимавам. Е, не използва точно тези думи.
Бош кимна. Предполагаше, че Уолинг го е нарекла „магнит за беди“. Нямаше да е за пръв път.
— Женска солидарност, а?
— Живеем в мъжки свят. Налага се.
— Е, проверихте ли номерата на пистолета?
— Да. И не съм сигурна, че ще съм ви от голяма полза.
— Защо?
— Защото мисля, че пистолетът, който сте намерили, е изчезнал преди двайсет и една години.
Хари веднага усети, че адреналинът му започва да спада, и съжали, че толкова се е надявал серийният номер на оръжието да отвори черната кутия на убийството.
— Мястото, където е изчезнал обаче, прави случая извънредно интересен — прибави Уинго.
Съжалението на Бош моментално се смени с любопитство.
— Къде е изчезнал?
— В Ирак. Още по време на „Пустинна буря“.
19.
Уинго отвори папката, прегледа бележките си и каза:
— Да започнем отначало.
— Трябва ли да си водя записки, или после ще ми дадете папката? — попита Бош.
— Ваша е. Но първо нека ви разкажа историята.
— Разбира се.
Той се опита да си спомни точно какво е разкрил на Рейчъл Уолинг за случая. Беше ли й споменал, че Анеке Йесперсен е отразявала „Пустинна буря“? И дали тя е казала на Уинго? Накрая реши, че дори агентката да е знаела, това не би променило резултатите от проверката. А и тя не можеше да е имала представа, че тъкмо тази информация — изчезването на оръжието в Ирак — дава съвсем нова насока на следствието.
— Да започнем отначало — повтори Уинго. — Десетте серийни номера, които ми дадохте, са на партида, произведена в Италия през осемдесет и осма. Те са сред трите хиляди пистолета, продадени на иракското министерство на отбраната. Доставени са на първи февруари осемдесет и девета.
— Само не ми казвайте, че нататък следите им се губят!
— Не, не още. Иракската армия е запазила някои оскъдни данни, до които получихме достъп след Втората война в Персийския залив. Скромен бонус от разпределението на архивите, които сме конфискували от дворците и военните бази на Саддам Хюсеин. Спомняте ли си за търсенето на оръжия за масово поразяване? Е, може и да не са открили ОМП, обаче са се натъкнали на купища документи за лазерни оръжия. И накрая ние получихме достъп до тях.
— Браво. И какво ви съобщават те за моя пистолет?
— Цялата пратка от Италия е отишла за Републиканската гвардия. Това е елитна бойна част. Знаете ли историята за случилото се там?