Бош кимна.
— Знам основните факти. Саддам нападна Кувейт и след като започнаха жестокостите, съюзническите сили казаха „Стига!“
— Точно така. Саддам нахлу в Кувейт през деветдесета, точно след като е получил тези оръжия. Затова според мен очевидното заключение е, че се е въоръжавал за нашествието.
— Значи пистолетът е отишъл в Кувейт.
Беше ред на Уинго да кимне.
— Най-вероятно, но няма как да сме сигурни. Следите стигат до там.
Хари се отпусна назад и впери очи в небето. Изведнъж си спомни, че беше помолил Рик Джексън да му пази гърба. Реши, че това вече не е нужно, и плъзна поглед по стъклената повърхност на дирекцията на полицията, ала отразяващите се слънчеви лъчи и острият ъгъл не му позволиха да види нищо. Той вдигна ръка и направи жест с палец нагоре. Надяваше се, че колегата му ще разбере и повече няма да си губи времето.
— Какво има? — попита Уинго. — Какво правите?
— Нищо. Оставих един приятел да ни наблюдава, защото ме поуплашихте, като казахте да дойда сам и прочее. Просто му дадох знак, че всичко е наред.
— Много ви благодаря.
Сарказмът й го накара да се усмихне. Тя му подаде папката. Разказът й беше свършил.
— Вижте, аз съм си параноик и вие задействахте защитните ми реакции.
— Параноята понякога е полезна — отбеляза агентката.
— Понякога. Та според вас какво се е случило с пистолета? Как се е озовал тук?
Бош обмисляше собствените си отговори на тези въпроси, но искаше да чуе и нейното мнение. В края на краищата тя работеше във федерална институция, упражняваща контрол върху огнестрелните оръжия.
— Ами, знаем какво се случи в Кувейт по време на „Пустинна буря“.
— Аха, отидохме там и видяхме сметката на Саддамовите войници.
— Да, самата война продължи по-малко от два месеца. Иракската армия първо отстъпи към столицата Кувейт, после се опита да се оттегли оттатък границата към Басра. Имаше много жертви, още повече бяха пленени.
— Нарекоха го Пътя на смъртта — рече Бош и си спомни репортажа и снимките на Анеке Йесперсен.
— Точно така. Вчера проверих всичко в Гугъл. Само по този път е имало стотици жертви и хиляди пленници. Качвали пленените войници в автобуси, а оръжията им товарели в камиони и пращали всичко в Саудитска Арабия, където били военнопленническите лагери.
— Значи моят пистолет може да е бил в един от онези камиони.
— Да. А може да е бил на войник, който не е оцелял или се е добрал до Басра. Няма как да разберем.
Хари се замисли. На следващата година пистолет на иракската Републиканска гвардия някак си се бе появил в Лос Анджелис.
— Какво са направили с плененото оръжие? — попита той.
— Събрали го и го унищожили.
— И никой не е записал серийните номера, така ли?
Уинго поклати глава.
— Това е война. Имало е прекалено много оръжия и недостатъчно време, за да записват серийните номера. Става дума за цели кервани с оръжие. Затова просто ги унищожили. Хиляди едновременно. Изкарвали ги насред пустинята, изсипвали ги в ями и ги взривявали с мощни експлозиви. Оставяли ги да горят един-два дни, после заривали ямите с пясък. И край.
Бош кимна.
— Край.
Продължи да разсъждава над всичко това. Нещо се въртеше в периферията на ума му. Нещо, което свързваше логическата верига, нещо, което щеше да му помогне да проумее нещата. Беше сигурен — просто още не го виждаше ясно.
— Ще ви попитам нещо — каза накрая той. — Случвало ли се е и друг път? Имам предвид, оръжие от там да изникне в някое престъпление, извършено тук. Оръжие, което уж е било пленено и унищожено.
— Сутринта проверих и отговорът е, че има такъв случай. Поне аз успях да открия само един. Е, не съвсем същия.
— А какъв?
— През деветдесет и шеста било извършено убийство във Форт Браг, Северна Каролина. Един войник убил друг в пиянски бой за жена. Оръжието също било берета, модел деветдесет и две, по-рано принадлежало на Саддамовата армия. Въпросният войник служил в Кувейт по време на „Пустинна буря“. Когато правил признания, той заявил, че го взел от убит иракски войник и по-късно си го донесъл вкъщи като сувенир. Но в архива не намерих нищо за това как е успял да го пренесе. Така или иначе обаче го е пренесъл.
Хари знаеше, че има най-различни начини за пренасяне на „сувенирно“ оръжие. Войниците го правеха, откакто съществуваха армии. Когато служеше във Виетнам, най-лесният начин беше да разглобиш пистолета на части и в продължение на няколко седмици да ги пращаш по пощата една по една.